The National Interest: Днешна Турция на Ердоган все повече напомня за Ирак на Саддам Хюсеин

Съвременна Турция все повече напомня за Ирак от началото на 1990 г.: държавният глава Реджеп Тайип Ердоган, подобно на Саддам Хюсеин, вижда как икономиката му се срива и осъзнава, че няма да може да отклони вината от собственото си лошо управление. Това означава, че се натрупват проблеми. Има голяма вероятност сблъсъкът на Запада с Турция да стане неизбежен, предупреждава американското списание The National Interest.

В края на миналия месец Майк Помпео стана първият държавен секретар на САЩ, който посети Гърция два пъти. Докато първоначалните му коментари бяха изпълнени с призиви за деескалация на спора между Атина и Анкара за Източното Средиземноморие, истината е, че само едната страна е отговорна за конфликта, който се очертава. През последните месеци Турция не само посегна на международно признатата Изключителна икономическа зона (ИИЗ) на Кипър и гръцките води, но през последните дни – според съобщенията – и на ИИЗ на Израел. Анализаторите, макар разделени в мненията си по отделни аспекти на проблема „Ердоган“, са уверени, че турският президент е решен да се „хвърли напред“ в конфликта по идеологически и популистки причини и ще продължи да го прави, докато не определи къде малките военни инвестиции биха могли да донесат най-големи печалби.

Една възможна точка на възпламеняване е град Фамагуста. След обявяването на независимостта на Република Кипър, Фамагуста – и особено нейният южен квартал Вароша – се превърна в основен туристически център, който привлича европейци и различни западняци към своите девствени плажове и курорти. Всичко това приключи, когато Турция нахлу на острова – през 1974 г. Първо бомбардира града, принуждавайки множество жители да избягат и след това го окупира. Жителите на Фамагуста очакваха да се върнат след прекратяването на огъня, но така и не видяха повече домовете си. Вароша се превърна в град-призрак с милиарди долари недвижими имоти, оградени и празни.

Поколения дипломати очакват Фамагуста – и завръщането на нейните жители – да бъдат ключови за всеки възможен мирен договор за Кипър. Това, че Турция напусна Вароша, даде на киприотите, на Западна Европа и на дипломатите на ООН надежда, че Анкара все още се интересува от решение на конфликта. Сега обаче Ердоган сигнализира, че Турция може да действа едностранно, за да насели и развие Вароша. Не само че Ердоган иска да сигнализира за своята твърдост, след като отстъпи в неотдавнашния си спор с Гърция за морските граници, но той и неговите ключови поддръжници печелят милиарди долари, използвайки турски държавни средства и може би приходите от ресурси, отграбени от Анкара за възстановяване жилищните сгради и хотели, които след пет десетилетия трябва да бъдат разрушени и заменени с нови. Ердоган отдавна твърди, че договорите, определящи границите на Турция, трябва да бъдат ревизирани; заселването на Вароша ще му позволи да приложи своята реторика в действие.

Проблемът обаче не е само в Кипър или Източното Средиземноморие. Турция разполага с войски в Сирия и Ирак, намесва се в Либия и наскоро – в Азербайджан. Смущаващо е, че новият начин на действие на Турция е да използва сирийски наемници, много от които са ветерани от „Ислямска държава“ или членове на „Ал Кайда“. Всъщност Турция сега използва сирийските си милиционери по начина, по който Иран използва ливанската „Хизбула“ или паралелните си афганистански и пакистански милиции. Това, че Турция толкова бързо вмъква сирийските си наемници в различни конфликти, сигнализира за едновременното желание на Анкара да разшири интервенциите си в чужбина и усилията й да поддържа правдоподобно отрицание на намесата си.

Освен военните си позиции, Турция също така стана по-агресивна към дисидентите в чужбина. По-рано тази година турски агент влезе в австрийско полицейско управление и заяви, че разузнавателната служба на родината му е разпоредила да убие бивш австрийски депутат от кюрдски произход.

На 25 септември три неидентифицирани лица в Стокхолм, Швеция, нападнаха Абдула Бозкурт, може би най-видният журналист-дисидент от Турция. Той работеше за вестник „Заман“, трибуна на живеещия в САЩ Фетхулах Гюлен. Докато Турция подбужда атаки срещу дисиденти и опозиция, убива европейски политици и напада журналисти, Ердоган засилва агресията си на ново ниво.

Отговорът на САЩ и Европа е сдържан, което само насърчава апетита на Ердоган. Подобно на Владимир Путин в Русия и Си Дзинпин в Китай, той вярва, че Западът е слаб и затова единственото, което прави, е да му диктува условия. Човек не може да му се сърди, че е открил слабото място на Европа и САЩ.

Основният проблем, с който се сблъсква Европа – и отчасти САЩ, е Германия. Канцлерът на ФРГ Ангела Меркел не е склонна да приложи значими санкции срещу Турция, защото нейната страна се страхува от три неща. Най-големите опасения на Меркел са, че Турция може да използва бежанците като прикритие за отприщване на насилието в Германия или че Ердоган може да подбуди голямото етническо турско население в страната.

Това е карта в ръцете на онези от Държавния департамент, които се стремят да подкопаят усилията за привеждане на Турция под отговорност. Вместо да налагат едностранно санкции, американските дипломати от средно ниво твърдят, че ще подкрепят ограничения само в координация с ЕС, бидейки наясно, че Германия ефективно ще блокира тяхното прилагане. Следователно Помпео може да говори стабилно по отношение на регионалната агресия на Турция от седмия етаж на Държавния департамент, но на практика неговото Бюро по европейски и евразийски въпроси забавя всякакви действия спрямо Турция до такава степен, че Ердоган вярва, че такива никога няма да бъдат предприети.

Източното Средиземноморие е като малко буре барут. Войните рядко се започват само от желание за ресурси, а по-скоро от прекомерна увереност. Турция по същество прилича на Ирак от началото на 1990 г.: Ердоган, подобно на Саддам, вижда как икономиката му се срива и осъзнава, че няма да може да отклони вината от собственото си лошо управление. Подобно на Саддам той гледа с апетит към съседите, които притежават ценни ресурси, и вярва, че международната общност е книжен тигър. През 1990 г.

Саддам накара Ейприл Гласпи да затвори очите си за неговите амбиции; през 2020 г. Ердоган има също толкова доверчив пратеник – Джеймс Джефри. Последните ескалации на Турция в региона показват, че амбициите на Ердоган са извън контрол.

Въпросът за Вашингтон, Берлин и Брюксел е дали САЩ и Европа са готови да се изправят и да попарят тези амбиции, преди Ердоган да натисне спусъка, или вместо това ще изчакат, докато решението стане много по-скъпо за турците и всички в Източното Средиземноморие.

 


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар