„Geopolitical Futures“: Какво се случи с американското лидерство?

Джордж Фридман

„Geopolitical Futures“

 

Международните конференции за хора в моята професия като цяло са нещо от близкото минало, след като бяха заменени от виртуални конференции чрез платформи като Zoom и Webex. Участвах само този месец в три и в много повече през предходните месеци.

 

Многократно се повдига един въпрос, особено на европейски конференции: Какво се случи с американското лидерство?

 

Обикновено е следван от друг въпрос дали САЩ се връщат към изолационизма. Изобщо не съм наясно какво означава лидерство, когато има малко обяснение. По-скоро ме смущава идеята за връщане към изолационизма. Концепцията за „завръщане“ ме обърква, тъй като САЩ никога не са се изолирали.

 

Вярно е, че в междувоенния период САЩ се опитаха да избегнат отново да воюват в Европа. САЩ се включиха в Първата световна война, за да блокират германската победа и след това изтеглиха войските си. САЩ гледаха на това като на войната за прекратяване на всички войни, а европейците все повече се държаха така, сякаш това беше примирие в рамките на една война. Съединените щати не искаха да бъдат въвлечени в друга европейска кървава баня и не бяха в състояние да спрат това, което за САЩ беше безкрайната европейска динамика.

 

Но докато САЩ търсеха дистанция от Европа, те бяха замесени в Азия. Те се противопоставиха на нахлуването на Япония в Манджурия, като предоставиха ограничена военна сила на Китай, ангажираха се с Филипините и поддържаха значителни военноморски сили на Хаваите. Икономическите мерки на САЩ нараснаха толкова интензивно, че предизвикаха атаката на Япония срещу Пърл Харбър.

 

За европейците и това, което бих могъл да нарека европейци в Съединените щати, неуспехът да се ангажират САЩ с Европа се счита за изолация, а значителният ангажимент в Азия е без значение. Съединените щати не бяха ангажирани с Европа, защото основателно вярваха, че могат да имат малко влияние там и че разширяването на влиянието им би било твърде рисковано. САЩ не искаха да преиграват Първата световна война и бяха въвлечени в Европа от Хитлер, обявявил война на САЩ след Пърл Харбър.

 

Не е ясно какво биха направили САЩ без това, но желанието да не останат в капан в друга европейска кървава баня не беше нито ирационално, нито безотговорно. След като Хитлер обяви война, Съединените щати неминуемо поеха лидерството. Американската промишлена мощ е била незаменима за Великобритания и Съветския съюз, а американските сили бързо доведоха до това британските да изглеждат малки в Европа.

 

Съединените щати бяха принудени да водят тихоокеанска война от Япония и атлантическа война от Хитлер, съвсем не по техен избор. Те станаха лидер на двата театъра заради силата, която донесоха. Лидерството беше резултат от дисбаланс на силата. След Втората световна война за Вашингтон стана очевидно, че без американско присъствие в Европа, Съветският съюз ще доминира над континента и по този начин заплашва контрола на САЩ над Атлантика.

 

Така че САЩ останаха в Европа, изпращайки войски, организирайки икономиката, реабилитирайки Германия и т.н. Най-важното е, че американските сили и заплахата от ядрени оръжия създадоха разумно, макар и неспокойно разбирателство между САЩ и Европа. САЩ наложиха единство на разбитите като част от тази стратегия. Това беше ръководството на силните над слабите. През цялото време САЩ бяха интензивно въвлечени в Тихия океан, водейки големи войни в Корея и Виетнам, в които загинаха близо 100 000 американци.

 

Това беше уникален период от историята на САЩ, разглеждан от съюзниците като ново нормално. Но Съединените щати бяха ангажирани дотолкова, колкото да се изправят срещу коалиция от комунистически държави. При създаването на антикомунистическа коалиция САЩ носеха значителна икономическа тежест и поеха значителен военен риск. Единственото предимство беше отбранително – предотвратяване на доминацията както в Европа, така и в Азия от съперничеща сила.

 

Иначе ползата беше малка. Крахът на Съветския съюз и еволюцията на Китай след смъртта на Мао Цзедун промениха глобалната реалност драстично. Европейците подписаха договора от Маастрихт, който не засягаше особено САЩ, въпреки че имаше малко влияние върху преговорите. Сега Европа беше свободна да поеме своя път. По същия начин Азия (особено Япония) процъфтяваше и с препроектирането на Китай нямаше причина за масово присъствие там.

 

Американското присъствие в двата края на Евразия не беше предизвикано от някакво реално икономическо предимство. То беше предизвикано от американския интерес да поддържа Атлантическия и Тихия океан като буфер срещу евразийските заплахи за Съединените щати.

 

През 90-те години тези заплахи изчезнаха и затова се изискваше нова стратегия. Новата стратегия се появи бавно. Вашингтон не изостави Европа; нямаше значими врагове, за които да се говори, европейската икономика се разрастваше и нуждата от американско лидерство отслабваше. Старите навици умират трудно и институции като НАТО продължиха с далеч отслабена военна способност, изправена пред далеч отслабена заплаха.

 

Европа призна това и коригира своята отбранителна политика, така че да може да се съсредоточи върху икономическите въпроси. В много отношения американското присъствие стана анахронично.

 

През последното десетилетие САЩ се съсредоточиха върху малко вероятната руска заплаха за Европа, поставяйки американски войски в Полша и Румъния. Но тъй като Европейският съюз има брутен вътрешен продукт, приблизително равен на този на САЩ и няма значителна военна заплаха, интересът на САЩ към Европа намалява и европейската нужда от САЩ постепенно изчезва. САЩ са сила на два океана. По време на Втората световна война и двата океана имат значение.

 

По време на Студената война предимството се променяше от време на време. Сега доминиращият интерес на Съединените щати е ограничаването на китайската военноморска мощ чрез контролиране на крайбрежните води. САЩ имат масивна система за съюзи, която прави точно това. Япония, Южна Корея, Тайван, Сингапур и Австралия са формално или имплицитно свързани. Индонезия, Виетнам и Индия не са официално ангажирани, но имат интереси, успоредни на тези на САЩ спрямо Китай.

 

Това създава линия на задържане от алеутите до Малакския пролив и до Индийския океан. Както в Студената война, американската стратегия е ограничаване и структура на съюз, изградена около масивна американска сила. Това е предназначено да направи китайската офанзива твърде рискована за Пекин, като същевременно сдържа Китай срещу високи финансови разходи, но при нисък военен риск. И така, отговорът на първоначалния въпрос – „Какво се случи с американското лидерство“? – е, че историята е продължила напред и Европа може и води сама себе си.

 

С каквито и рискове да се сблъска Европа, трябва да се преодоляват чрез европейско лидерство и където е необходимо, известна сила на САЩ може да го увеличи. Интересите изискват САЩ да се съсредоточат върху Тихия океан, точно както го правят от преди Втората световна война. Там американското лидерство е очевидно.

 

С други думи, американското лидерство отива там, където САЩ има значителен интерес. Европа не се нуждае от американско лидерство в икономиката или отбраната. САЩ имат голям интерес към Азия. Няма желание или смисъл за изискване на значителни европейски действия, нито европейците са заинтересовани да го предприемат.

 

Заплахата от руско нашествие в Европа е малка, но САЩ поеха благоразумни ангажименти в страните от първа линия. САЩ не са изолационисти, нито възнамеряват да бъдат, нито ще им бъде позволено да арбитрират европейските пререкания.

 

Европейците преживяха период на масова американска икономическа и военна намесае. Този период свърши. Структурите на съюза могат да останат на място и могат да се провеждат срещи с издавани от тях комюникета, но историята се придвидижи напред.

Същото направиха и САЩ.

 

Превод: БГНЕС 

 


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар