Френско издание: Европа срещу стратегическия триъгълник САЩ, Китай и Русия

Аналитичната група „Марс“ обръща приоритетно внимание на индустриалните и икономическите теми, които са свързани със суверенитета на Франция на национално и европейско ниво, тоест способността на страната да взема решения свободно, за да защити своите интереси. Крайната цел е да се поддържа френският демократичен и социален модел. В същото време групата не може да пренебрегне промените в геополитическия контекст, в който през последните години се наблюдават дълбоки трансформации, пише френското издание La Tribune в материал, представен от Агенция „Фокус“ без редакторска намеса.

За разлика от военната доктрина от 2013 г. и стратегическата програма за 2017 г., които съдържат субективен поглед върху света с концентрични кръгове от заплахи и партньорства, разширяващи се около Франция в стратегическа среда, този анализ се стреми към по-голяма обективност и представя света такъв, какъвто е по отношение на съотношението на силите, без да се съсредоточава върху мястото на Франция в тази картина.

Военният упадък на Запада

През есента на 2019 г. в Близкия изток се случиха поредица от събития (новината за едностранното изтегляне на американските войски от Сирия, турското нахлуване на кюрдска територия в Сирия, турско-либийското споразумение за демаркация на границите в ущърб на островните държави и др.), във връзка с които президентът Франция публично говори пред международната преса за „мозъчната смърт“ на НАТО поради липсата на „координация на стратегическите решения“. Въпреки че оперативната ефективност и военният интерес на НАТО не бяха поставени под въпрос, „трябва да признаем, че имаме стратегически и политически проблем“. Няма смисъл да обсъждаме валидността на тези изявления, но трябва да признаем, че те се превърнаха в „стратегическа изненада“, което ни принуждава да преразгледаме виждането си за европейската архитектура на сигурността и нашата мрежа от съюзи.

Разширяването на военните способности на Китай от Си Дзинпин (дойде на власт през 2013 г.) и „стратегическото пробуждане“ на Русия от Владимир Путин (с интервенции в Украйна от 2014 г. и в Сирия от 2015 г.) бяха ключовите събития на десетилетието, което приключва. Те бележат края на западното господство, началото на стратегическия упадък, което може да бъде дадено през есента на 2013 г. с отстъплението в Сирия и движението Евромайдан в Украйна. Западът, чиито военни сили бяха концентрирани върху възхода на „Ислямска държава“, в Африка и Близкия изток, след това можеше само да констатира отслабването на своето военно господство основно заради ефективността на руските средства за затваряне на достъпа. Именно от всичко това се формира концепцията за „беззападността“ (westlessness), която бе активно обсъждана на Мюнхенската конференция през февруари 2020 година.

Освен това едностранната дипломация на президента Тръмп (избран в края на 2016 г.) ускори „трансатлантическата“ криза, утежнена от политиките на турския президент Ердоган, който на теория е съюзник като член на НАТО, но в същото време представлява активен стратегически партньор на Русия в рамките на логиката на силата. В резултат на това ерозията на западната сила през 2020 г. е такава, че самата концепция за „Запад“ вече е лишена от стратегическо съдържание.

„Стратегически триъгълник“

За разлика от широко разпространеното мнение за предстоящото връщане на конфронтацията между двете суперсили, нашата прогноза предполага, че „стратегическият триъгълник“ на САЩ, Китай и Русия ще доминира в геостратегическата картина на следващото десетилетие. САЩ ще останат доминиращата сила, която ще има все по-малко желание за намеси по света поради невъзможността да постигне бърз военен успех и стремежа да обезпечи сигурността на съюзниците. Китай официално се стреми да задмине Съединените щати до вековния юбилей от идването на власт на Комунистическата партия през 2049 г. и формира средства за това, включително и военни. Що се отнася до Русия, би било грешка да я считаме за второстепенен играч през следващите десетилетия. Възходът на нейните военни сили и стратегията, вдъхновена от византийското наследство, ѝ дават значителни възможности в областта на създаването на проблеми, което в продължение на много години ще й осигурява важна роля в международните отношения.

В същото време военният упадък на Запада води до отхвърляне на неговите ценности и международната правна система, която е под неговото влияние от 70 години. Днес, въпреки безспорната военноморска доминация на САЩ, стратегическото партньорство между Китай и Русия изглежда силно и стабилно, въпреки че съдържа дисбаланси и има съмнения за дългосрочната му перспектива. Русия ще остане бедна държава във връзка с падането на цените на въглеводородите, което подкопава нейната суровинна икономика, но ще запази стратегическата си мощ благодарение на военните си възможности, по които тя е над всички с изключение на американската свръхдържава.

Ето защо, въпреки че диалогът винаги е необходим, включително за по-добро разбиране на намеренията на другите страни, би било илюзия да се смята, че Русия може да се изкуши да се приближи до Европа в ущърб на Китай. Европейците, подобно на китайците, са отлични клиенти, но за разлика от последните, те няма какво да предложат стратегически. Москва добре знае своите слабости във връзка с двата основни стратегически съперника. Тоест, в името на стабилността, Русия е абсолютно незаинтересована от агресия срещу европейските си съседи. В същото време тя се възползва от техните слабости, старателно поддържа безредие в „сивите зони“ и не пропуска шанс да навреди на единството на НАТО. Тя не рискува нищо с Китай, докато фактическият им съюз продължава. В същото време може да загуби много в деня, когато Пекин поиска „загубените си провинции“ в Сибир и Далечния Изток. Получава се, че от едната страна може да има големи загуби, а от другата има пълно отстъствие на изгода. Защо й е тогава да се сближава с Европа?

Русия е най-агресивният съперник

САЩ с право считат Китай и Русия за стратегически съперници днес и потенциално противници на утрешния ден. В средносрочен план Русия ще остане най-агресивният и също така (поради вътрешните слабости на своята икономика, демография и политическа система) авторитарен и корумпиран противник. Въпреки че обширната и слабо населена територия е защитена от модерен и широк ядрен арсенал, манията й към поглъщане на съседите не е преодоляна. Русия е заинтересована да подхранва конфликти с ниска интензивност в близката чужбина (бившите съветски републики), за да предотврати достигането на НАТО до нейните граници. Парадоксално е, че определено ниво на конфликт в околната среда гарантира на Русия мир на границите. В резултат на това Русия не е твърде заинтересована от успеха на процеса в Минск, освен в замяна на пълно признаване на анексията на Крим.

Този режим, чиито основи стават все по-крехки, трябва да оправдае съществуването на своя апарат за сигурност и репресии с присъствието на смъртоносен враг, който както вчера, така и днес е въплътен от САЩ. Вашингтон от своя страна е заинтересован да раздува руската заплаха, за да поддържа военен протекторат в Европа. Всъщност Русия е по-удобният противник за САЩ, който не представлява реална опасност за американските интереси.

Китай е най-сериозната заплаха за САЩ

Всичко е съвсем различно с Китай, чиито средства сега съответстват на амбициите му. Следователно заплахата от Китай за азиатските съюзници на САЩ начело с Япония, без съмнение е по-реална от руската заплаха в Европа. Независимо от това, Китай не може да бъде наречен агресивна сила: той няма нужда от това. Методите му за сплашване рядко стигат до груба сила. Подобно на всички търговски сили (и за разлика от Русия), Китай счита войната за заплаха за търговията.

Както и да е, до 2049 г. цялата Земя ще трябва да признае водещата роля на Комунистическата партия и всички дисиденти (започвайки от Тайван) ще трябва да се върнат под крилото на Поднебесната империя. Заслужава да се отбележи, че Народноосвободителната армия е армията на партията, а не на Китай. Всичко това, разбира се, предполага сериозна заплаха за американските интереси, особено предвид сътрудничеството между Китай и Русия. Кризата с Covid-19 само изостря това съперничество.

Устойчивост на „стратегическия триъгълник“

По този начин този „стратегически триъгълник“ ще остане матрица на международните отношения през следващите 30 години. Ерата на блоковете приключва: бившият западен блок се разпада поради невниманието на САЩ към интересите на сигурността на своите съюзници, по-специално в Европа, където не Русия заплашва американските интереси, а желанието на Европейския съюз да се освободи от американското попечителство. И трите доминиращи сили имат различни интереси и стратегии, които не винаги са несъвместими едни с други, което ограничава риска от тотална война, от която никой не е заинтересован.

Китай открито си поставя за цел да стане до средата на века първата световна сила под ръководството на Комунистическата партия. Съединените щати като настоящата първа сила, разбира се, ще се противопоставят на това. Що се отнася до Русия, единствената й цел е да запази мястото на трета световна сила след два гиганта, на които тя не може открито да се противопостави. Краят на логиката на блоковете също предполага края на архитектурата на сигурността, останала след Втората световна война. Краят на многостранния подход и завръщане към чистата логика на силата. Президентът Макрон отчаяно иска да възроди многостранната система. В това той е прав, но трябва да признаем, че всички фактори показват минималните шансове за оцеляване на пациента.

Китай, нарастваща сила, ще продължи да практикува стратегическо сплашване без насилие. Той иска да постигне целите си с финансов и търговски натиск, а не със силата на армията. До 2015 г. политиката за едно дете правеше невъзможна маоистката тактика на човешките вълни, които би трябвало да залеят позициите на противника, както беше по време на войната в Корея. Това води до инвестиции в нови технологии, по-специално в изкуствения интелект и роботиката. Средствата за проектиране на сила, формирани от Китай с бързи темпове, допринасят за утвърждаването на мирната сила: с други думи, грубата сила засилва меката сила, която е толкова лишена от гъвкавост, както показа настоящата пандемия.

На фона на такъв неудържим възход, САЩ се придържат към най-традиционния геополитически подход на морската сила, който трябва да възпира континенталните съперници чрез стратегическата им среда. Концепцията за „Индо-Тихоокеанската зона“ е модерна версия на Римланд (въведена от Спийкман в края на 19-ти век): необходимостта да се контролират архипелагата и полуостровите около „Хартланда“.

За Русия основният въпрос е оцеляването в сегашните граници (с Крим) и с режима, установен от Владимир Путин, чиято твърдост замества идеологията. По този начин стратегическото й партньорство с Китай играе жизненоважна роля, както и отбраната на нейната територия с помощта на ядрени сили. Оцеляването на режима се основава на поддържането на състояние на постоянно тлееща война на границите, за да се оправдае мобилизирането на ресурси в името на апарата за сигурност. Заплахата за мира от Русия се крие именно в това, а не в някои потенциални териториални претенции по нейните граници.

Какви ще бъдат последиците за Европа?

В такива стратегически условия основната заплаха за европейските страни е „изпадане от историята“. Не става въпрос преди всичко за сигурността, а за идентичността и философията. Нито една от трите велики сили при сегашните режими не представлява заплаха за сигурността и независимостта на европейските държави. Въпреки това, никоя от тях днес няма черти на надежден съюзник.

Тези, които днес гледат на Русия като алтернатива на САЩ, не разбират основните реалности на режима на Кремъл. Страхотната идея на Дьо Гол за Европа „от Лисабон до Владивосток“ има значителни геополитически аргументи, но всичко това се сблъсква с реалността на Русия, която по своята същност е несъвместима с европейските ценности. Във Франция има един вид романтизъм, който представя Русия като добронамерен и възпитан великан, за разлика от алчния и груб чичо Сам. За съжаление, всъщност руската система е изградена по хищнически начин и човек може да говори с нея само с голяма предпазливост.

В крайна сметка всички са заинтересовани да поддържат Европа отворена и платежоспособна за износа на трите велики сили. Освен това никой не проявява и най-малък интерес към нейните ценности, тъй като нейната мека сила не се поддържа от груба сила. След стратегическия крах, който войната в Сирия стана за европейците, Европа нито се вижда, нито се чува стратегически. Тя вече не е поканена на масата при великите сили, но дали няма да бъде в менюто им? Това ще бъде основният геополитически въпрос за следващите десетилетия, на който очевидно може да отговори само Франция.

 


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар