Френски философ: Унищожаваме съществуването, за да защитим голия живот

Автор: Шантал Делсол, “Фигаро”

Трябва ли да спрем икономиката, защото нямаме достатъчно легла в реанимацията, пита френският философ Шантал Делсол във „Фигаро“.

От началото на здравната криза и несигурния и заплашителен период, в който живеем, най-интригуващият въпрос е сравнението с 30-те хил. починали от Хонконгски грип във Франция през декември 1969 г., пренаселили болниците с тежки респираторни проблеми и минали напълно незабелязано. Разликата със сегашната огромна, единодушна, обезумяла реакция поражда въпроси. Тя показва голямата промяна във вярванията, препратките, императивите. През 1969 г. мнозина вярваха в светлото бъдеще на комунистите, социалистите и тем подобни. Имаше идеали, дори абсурдни или порочни. Останалото минаваше на заден план.

Нашата епоха е различна: хигиенизмът напълно надделя.

Единствената референция, която остава след фалита на идеологиите, е това, което съвременната философия нарича, с много вариации, голия живот. На практика правителствата не се занимават вече с нищо друго, освен да защитят биологичния живот и морала, който му служи. Така една епидемия става държавен въпрос, “война”, единствената, която е важно да се води и спечели, в ущърб на всичко останало.

Най-поразителното в настоящия период е и това усещане за връщане назад: вярвахме, че предвиждаме всичко и знаем всичко – а пред тази пандемия установяваме дълбокото си невежество и незнанието на самите специалисти, които не спират да си противоречат.

Чуждо ни е плашещото усещане да не държим бъдещето си в ръце: свикнали сме с нормите, контрола, протоколите, накратко със сигурността. Пред несигурното и тревожно бъдеще, трябва да развием нови способности: да се изправим пред непознат риск, осланяйки се на куража пред опасността, на моралната съвест, която взема решения в изключителна ситуация.

Вече нямаме нужните мисловни, етични, духовни инструменти, за да реагираме на ситуацията. Виждаме колко сме крехки, отслабени от леснотата, удобството, вечния мир, престижа на благоприличието, обещанията за още по-големи улеснения и най-вече обещанията да се премахнат всички злини на човешката ситуация. Духовна крехкост: което е нормално, защото ни казаха, че религиите са отменени, че скоро повече няма да умираме и трябва да се занимаваме изключително с празничната страна на живота.

Горките защитени хора, на които бе обещан Прекрасния нов свят, изпадат отново в света на съдбата, фаталността, смъртоносната болест, коятоги застига на ъгъла на улицата. Жестокост. Нашият млад, чист, добре възпитан и добре изучил се президент няма ключ, за да разбере ситуация, толкова чужда на вечното му перфектно задоволство. Трагичното му е чуждо; не го е учил в училище. Той не знае, че опасността е страната на бъдещето и поради тази причина смелостта е за предпочитане пред сметките.

 

Справянето с необичайната катастрофа започна с държавни лъжи.

Нашите началници ни обясниха, че маските са ненужни и дори вредни, после, че тестовете са ненужни. Всички французи си спомнят ясно тези приказки и всички знаеха, че това е очевидна измама: обявяваха за ненужно това, с което не разполагат. От този момент изчезна всякакво доверие. Сега нашите управляващи могат надълго да се отричат от думите си, приканвайки да направим това или онова, ние ги гледаме с ирония и скептицизъм.

А защо излъгаха?

 

Защото в мозъка им на разглезени деца правляващият трябва да бъде всемогъщ, а ако не е, трябва да се преструва, че е – иначе се проваля. Те не разбраха, че лъжата ги убива по-сигурно, отколкото признатата безпомощност. Не го разбраха, защото са деца на епохата на всемогъществото, която вирусът е напът да събори.

Болестта убива преди всичко много възрастни хора, вече носители на патологии: спират цялата младеж на една страна, която губи работата си, спира бизнеса си, за да спаси предците. Но за да спрат икономиката, натоварват бъдещето с огромни дългове, които ще плащат нашите деца и внуци.

Трябва ли да спрем икономиката, защото нямаме достатъчно легла в реанимацията? Този аргумент беше приемлив само в началото на първата вълна. Да се надяваме, че оттогава са направили списък на всички провинциални, държавни и частни болници, чиито легла в реанимацията останаха празни през пролетта. Наистина ли управляващите не са научили нищо от първата вълна, не са създали през това време дори едно легло, не са постигнали никакъв напредък, освен покупката на десет хиляди респиратора, половината от които се оказа, че не работят при получаването?

Нашите управляващи са се научили да администрират, т.е. да ръководят прогнози, сигурност, бюрокрация, контрол, числа. Те не са научени да управляват, т.е. да поемат риска, случайността, стръмния склон – всички неща, които не се преподават във висшите училища. Изправени пред това неочаквано бедствие, народите са изумени, а правителствата безсилни.

Положението в старческите домове изразява в дълбочина господстващия хигиенизъм.

Въведоха безумни протоколи за защита на възрастните хора от вируса, безумни, защото премахват съществуването (клетото съществуване, което остава, диханието), за да защитят живота. Тази стари хора, на които остава още малко да живеят, са свързани със съществуването най-вече чрез своите близки и така да се каже вливането на любов. Биологичният живот не ги интересува. А само присъствието на онези, които им напомнят със своята обич, че не са само изтощено тяло на ръба на пропастта.

Правителствените, медицински, медийни инстанции ги лишиха от посещения и говор. Ето хиляди хора, често стогодишни, посещенията при които от шест месеца са сведени до минимум и надлежно преброени, принудени да се хранят сами и да стоят в стаята си по цял ден. Когато са в агония, на роднините е забранено да ги доближават. А когато са мъртви, е забранено да се бди над тях.

И защо? За да да се съхрани биологичния живот, решение, което се взема от името на всички нас. Вероятно началниците на тези домове са обзети от панически страх, спомняйки са заразената кръв. Във всеки случай, правителството се възползва от това хигиенистко течение и непрекъснато го окуражава. Тук не става въпрос за претоварването на болниците, а за истинската причина: забранено ни е да поставим каквато и да е ценност или принцип пред голия живот. Трябва обаче да сме много болни, за да си представим, че стойността на голия живот може да засенчи причините да се живее.

Превод от френски: Галя Дачкова, „Гласове“

 


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар