Теорията за джендъра – канадски историк фалшифицирал изследванията си

Кристофър Дъмит, Поан

 

Кристофър Дъмит е канадски историк на културата и политиката, преподавател в Университета “Трент” в Питърбъро. Той е автор на академични трудове в сферата на “джендър изследванията” (gender studies), апологет на социо-конструктивистката теория, която цари в университетите в Северна Америка. Според неговата теория полът не е биологична реалност, а социална конструкция, а джендърът, мъжки или женски, е въпрос на власт, отстояващ господството на мъжете над жените. След 20-годишно преподаване, опиращо се на тази теза, Кристофър Дъмит призна, че е сбъркал.

 

Историк на джендъра 

Ако преди двадесет години ми бяха казали, че победата на моя лагер ще бъде толкова решаваща в идеологическата битка за пола (sexe) и джендъра (genre), щях да подскоча от радост. По онова време прекарвах много вечери, обсъждайки джендъра и идентичността с други студенти – дори с всеки, който имаше малшанса да бъде в моята компания. Непрекъснато повтарях: “Полът не съществува”. Знаех го, точка, това е всичко. Понеже бях историк на джендъра (genre).

Във факултетите по история в Северна Америка през 90-те години това беше най-доброто. Историята на джендъра – и, по-общо, джендър изследванията в останалия академичен свят – беше набор от поддисциплини, базирани на идентичността, които по онова време бяха във възход в либералните кампуси. Според проучванията за областите на специализация, проведени през 2007 и 2015 г. от Асоциацията на американските историци, те са били най-много по история на жените и джендъра, следвани от социалната история, културната история и расовата и полова история. Толкова области, споделящи с мен една и съща визия за света: че практически всички идентичности са само социална конструкция и идентичността е само въпрос на власт.

По онова време много хора не споделяха моето мнение. Всеки човек – т.е. на практика всички – който не е бил изложен на тези теории в университета, трудно би повярвал, че полът като цяло е само социална конструкция, това противоречеше толкова много на здравия разум.

Но днес моята велика идея е навсякъде.

В дебата за правата на трансджендърите и политиката, която трябва да се приеме за транссексуалните атлети в спорта. В законите, заплашващи със санкция всеки, който смята, че полът е биологична реалност. За много активисти подобни приказки са равнозначни на език на омразата. Ако днес защитавате позицията на повечето мои опоненти по онова време – че джендърът е поне частично основан на пола и има само два пола (мъжки и женски), както биолозите знаят от самото начало на своята наука -, суперпрогресистите ще ви обвинят, че отричате идентичността на транссексуалните хора и следователно искате да нанесете онтологична вреда на друго човешко същество. В това отношение, по своя мащаб и бързина, културният прелом е изумителен.

Разкаяние

Днес бих искал да призная грешката си. Но няма да се задоволя само да съжалявам за ролята, която може би съм изиграл в това движение. Искам да изложа подробно причините, които ме накараха да се заблудя тогава, и тези, които обясняват заблужденията на съвременните радикални социо-конструктивсти. Аз изтъквах същите аргументи като тях и знам, че те са неверни.

Имам членска карта в социо-конструктивисткия клуб. Завърших доктората си по история на джендъра и публикувах първата си книга по темата през 2007 г., “Мъжествената модерност: Мъжествеността в следвоенна Канада” (The Manly Modern : Masculinity in Postwar Canada). Но не се заблуждавайте от заглавието, всъщност става дума само за пет проучвания на случаи, датиращи от средата на ХХ век, фокусирани върху Ванкувър, където “мъжките” аспекти на обществото са могли да бъдат обект на публичен дебат.

За моите примери се разрових в автомобилната култура, наказателната система, клуб по алпинизъм, ужасна трудова злополука (срутване на мост) и кралската комисия за ветераните. Няма да навлизам в подробности, но ме е срам от продукцията ми, особено на първите две части. Публикувах и една статия по дипломната ми работа, чийто отзвук несъмнено беше по-широк от този на академичните ми трудове. Това е забавна статия за връзките между мъжете и барбекюто в Канада през 40-те и 50-те г. на ХХ век. Публикувана за първи път през 1998 г., тя бе включена неколкократно в университетски учебници. Много студенти, потънали в изучаването на историята на Канада, бяха длъжни да е прочетат, за да научат повече за историята на джендъра и социалната конструкция на джендъра.

“Позата на мъжествения прасец”

Малък проблем: сгреших. Или, за да бъда малко по-точен: частично бях прав. А за останалото, като цяло си измислих всичко от А до Я. Не бях единственият. Това правеха (и все още правят) всички. Така функционира областта на джендър изследванията. Не се опитвам да изчистя репутацията си. Трябваше да проявя повече разсъдливост. Но, поглеждайки назад, си мисля, че това беше така: няма да се самозалъгвам. Причината, поради която защитавах позицията си с толкова плам, гняв и увереност, е, че това ми позволяваше да скрия, че на едно много елементарно ниво бях неспособен да докажа голяма част от думите си. В интелектуално отношение, това не е добре.

Моята методология се разгръщаше в три етапа. Първо, държах да подчертая, че като историк познавам съществуването на голяма културна и историческа променливост. Че джендърът невинаги и не навсякъде е бил определян по един и същ начин. Както пишех в “Мъжествената модерност”, джендърът е “съвкупност от исторически променящи се представи и отношения, придаващи смисъл на разликите между мъжете и жените”. И подчертавах: “Няма аисторична основа на половата разлика, вкоренена в биологията или друга солидна основа, чието съществуване да предшества културното ѝ възприемане”.

Имах си любими примери, които рециклирах в лекциите или разговорите си. Луи ХIV и това, което нарекох “позата на мъжествения прасец”, разглеждана като връх на мъжествеността през 1600 г., но която днес изглежда по-скоро женствена. Говорех също за синьото и розовото, с цитати от 20-те г. на ХХ век, в които съветваха малките момченца да носят “топлото и земно” розово, докато “ефирното и чисто” синьо е предпочитано за малките момиченца. Аудиторията ми избухваше в смях и моят аргумент само се подобряваше: това, което смятахме за абсолютна и сигурна истина за джендъра, всъщност се променяше с времето. Джендърът не беше двоичен. Той беше променлив и може би безкраен.

Въпрос на власт

Второ, пред всеки, който ми говореше за мъжко или женско, изтъквах, че тези понятия не зависят само от това за кой род става дума. Че винаги и едновременно съществува и въпрос за властта. Властта беше и си остава своеобразна магическа формула в университетската среда, особено за един студент, който открива Мишел Фуко. По онова време имаше безкрайни дискусии за “деятелността” (agentivité) (Кой има властта? Кой я няма? Кога? Къде?). Така че щом някой отричаше, че полът и джендърът са променливи, ако намекваше, че има нещо вечно или биологично в пола и джендъра, значи в действителност се стремеше да оправдае властта. И, следователно, да легитимира потисничеството.

И, трето, търсех обяснение в историческия контекст, който показваше защо в даден исторически момент е могло да се говори за мъжко или женско в миналото. Историята е прекрасна с това, че е необятна. Винаги има какво да се намери. Работата ми разглеждаше следвоенния период и нямаше нищо абсурдно в това да са каже, че хората са се страхували да се върнат към нормалното си състояние след прекратяването на военните действия. Имаше жени в армията и в “мъжките” професии. Поставянето на акцент върху половите различия всъщност прикриваше желанието жените да бъдат изпратени обратно вкъщи.

Всичко беше въпрос на контрол и потисничество.

Докато се придържах към архивите и реконструирах начина, по който хората са говорели в миналото, бях на сигурен терен. Същото се отнася и за историческото “как” според жаргона на историците. Историците отдават предпочитание на определени въпроси пред други. Смята се, че всичко има “кой, какво, кога и къде”. Това са подробностите от миналото. Но този вид прецизност, както пише великият историк Е. Х. Кар, е дълг, а не добродетел. Няма причина да се хвалим.

Има още два въпроса и те са най-важните. Първият е “как”. Как се случи това? Как мислеха хората в миналото? Отговорът на тези въпроси изисква да възстановим мисловните схеми. Което никога не можем да направим перфектно като цяло и още повече с хора, живели в друга епоха.

Социална конструкция

Но най-големият въпрос, най-важният, е следният: Защо? В моя случай: защо канадците след войната са говорели за мъжете и жените точно по този начин? Аз не открих отговорите при първоначалните си изследвания. Изведох ги от идеологическите си убеждения, въпреки че по онова време не бих ги нарекъл така. Но те бяха точно това: съвкупност от предварително създадени и включени априори в академичния полумрак вярвания, каквито са джендър изследванията.

Това беше моят аргумент: ако хората говореха за мъжете, както аз описвах, то е било защото джендърът е социална конструкция, чиито контури могат да бъдат обяснени само с властта и потисничеството. Канадците прибягваха до мисленето в полове, защото това дава власт на мъжете и я отнема от жените и структурира мъжествеността като по-висша от женствеността.

Съвсем очевидно е, че би могло да се изходи от същата документална база и да се стигне до други обяснения, които също са напълно правдоподобни. Дали канадците след войната гледаха на мъжете като на хора, които поемат рискове заради определена социална конструкция? Да, това е правдоподобно. Както е също толкова правдоподобно да се мисли, че те са мислели така… защото мъжете, като средна величина, поемат повече рискове от жените. Моите изследвания не доказваха нищо, по един или друг начин. Аз изхождах от принципа, че джендърът е социална конструкция и бродирах цялата си “аргументация” на тази основа.

Никога не съм се сблъсквал – поне не сериозно – с различно мнение от това. И никой, в нито един момент от следването ми или процеса на публикуване на научните ми статии, не е поискал от мен да дам доказателство за това. Всъщност единствените критики, които получих, искаха от мен да засиля още повече парадигмата, или да се боря за други идентичности, или срещу други форми на потисничество. Можеха да ме попитат защо не говоря повече за класа. Или защо се фокусирам върху мъжете и оставям жените настрана. Въпреки че се бях заловил да деконструирам мъжествеността и да покажа, че тя е само социална конструкция, трябваше все пак да се поинтересувам от жените. А какво да кажем за сексуалността? Не можах ли да намеря повече сведения за не-хетеросексуални мъже? Защо не се поинтересувах повече за начина, по който мъжествеността се конструира редом със сексуалността? Докато въпросите се ограничаваха до парадигмата, в която аз вече се бях ограничил, всички бяха добре дошли.

Джендър очаквания

Има обаче и други. Наистина ли джендър очакванията са толкова различни и променливи във времето и пространството? Невъзможно е да се отговори с малките анекдоти, които много обичах да цитирам. Този въпрос трябва да се изучава по систематичен и сравнителен начин. Трябва да призная, че в моя собствен прочит, това, което виждах, се отличаваше с лека променливост с явна централна съгласуваност. Това че на мъжете се гледа като на основните доставчици на ресурси, като на хора, което поемат рискове и са отговорни за защитата и войната, изглежда доста стабилна идея в историята и културите. Да, има вариации, в зависимост от епохите и някои културни и исторически особености. Но ако не изхождате от принципа, че тези малки разлики имат голямо значение, наличните данни не ви позволяват да стигнете до това заключение.

И тогава, въпросът за властта наистина ли е вездесъщ? Може би. А може би не. За да докажа, че това е така, аз само цитирах други изследователи, които бяха убедени в това. А още по-добре, ако бяха философи с френско име. Опирах се много на трудовете на една австралийска социоложка, Р. У. Конъл. Според нея мъжествеността е преди всичко въпрос на власт и позволява да се утвърди господството на мъжете над жените. Само че нейните трудове не позволяват да се докаже това. Всичко, което правеше тя, както и аз, беше да прави обобщаващи заключения, изхождайки от назначителни казуси. Така че аз цитирах Конъл. А други цитираха мен.

Ето така се “доказва”, че джендърът е социална конструкция и въпрос на власт.

Както може да се докаже какво ли не и неговата противоположност.

Моите нестабилни разсъждения и други университетски трудове, експлоатиращи една и съща несъвършена мисъл, днес се използват от активисти и правителства, за да наложат нов кодекс на морално поведение. Когато на чаша с други студенти всеки се бореше за превъзходството на егото си, това нямаше големи последствия. Но днес залогът е съвсем различен. Бих искал да мога да кажа, че тази изследователска област се е подобрила – че правилата на доказателството и паралелната проверка са по-взискателни. Само че почти пълното приемане днес на социо-конструктивизма в някои кръгове е по-скоро резултат от демографска промяна в академичния свят, с още по-хегемонични гледни точки от онези по време на моето следване.

Тази изповед не бива да се разглежда като аргумент, че в много случаи джендърът не е социално конструиран. И все пак критиците на социо-конструктивизма имат право да въртят очи, когато така наречени експерти им представят така наречени доказателства. Грешките на моите собствени разсъждения никога не са били изобличавани – а всъщност само бяха потвърдени от мои колеги. Докато нямаме много критична и идеологически разнообразна област на изследване върху пола и джендъра, трябва да подхождаме много внимателно към всяка “експертиза” за социалната конструкция на пола и джендъра.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: „Гласове“

 


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар