Соломон Паси: Епопея на забравени американци, или за Уилсън — по Вазов

Д-р Соломон Паси, 

Президент на Атлантическият Клуб в България

Въпросът с повишена трудност: “Кой световен държавник дядо Вазов е възпял в стихотворение от 11 куплета?” има поне един верен отговор:

28-ият американски президент Удроу Уилсън, за доказаната му роля като благодетел на България през 1919-1920 г., на Парижката мирна конференция.

Макар и България да не започва, а и първа да излиза от Първата световна война, като една от губещите страни, ние се разделяме с над 10% от своята територия — това помним от учебника по история.

Но какво отсъстваше от учебника по история? Че ако не беше решителната американска защита в Париж, народът ни рискуваше много повече от това: да загуби толкова от територията си — поделена между Сърбия, Гърция и Румъния — колкото да застраши по-нататъшното оцеляване на страната ни. Историческата лента — за разлика от днешния телевизор — не се връща назад, но хипотезата за поредно, последно и окончателно изчезване на България след Освобождението едва ли е била друг път толкова застрашаващо реалистична.

Затова днес е важно, и дори съвсем морално: всеки българин да отиде до ул. “Ясен” №41, в Свети Влас (община Несебър) и да положи една благодарствена българска роза пред стилния паметник на Удроу Уилсън, току-що монтиран от Фондация “Българска Памет — Братя Диневи” с дискретното съдействие на Атлантическият Клуб в България. (Предложението за откриването на паметника е по-долу.)

В Париж делегацията Уилсън — съветвана от Джеймс Баучер, друг американски борец за правда в Европа — пледира, че българската територия не трябва да се разпокъсва и представя документи за българския характер на Тракия, Добруджа и по-голямата част от Македония. Нещо повече, американската страна пледира българските Родопи да запазят излаза си на Бяло море, за да останат икономически устойчиви.

Удроу Уилсън е пионер—поборник за една по-справедлива Европа, изградена върху принципите за диалога и мира. Той зачева процес, който тридесетина години по-късно ще еволюира в Плана „Маршал”, позволил възстановяването на Европа и обединението ѝ в днешния Европейски съюз.

Уилсън дава мощен тласък за изграждането на Обществото на народите —предшественик на днешната ООН — стожер на самоопределението на народите. Ако мирът и диалогът в света днес доминират над войната и раздорите (статистиките са категорични!), за това личен принос има президента на САЩ Удроу Уилсън.

Затова предлагаме:

•) на българската държава — да организира пълнокръвна държавна церемония по откриването на паметника на Уилсън в Свети Влас.

•) на правителството на България — да обяви 16 октомври (в последния ред тук става ясно защо тази дата!) за ден на международните благодетели на България, в който да отдадем почитта си всекиму от тях.

•) на кмета на гр. София и на Столична община — както и на всяка по-малка община, уважаваща голямата история на България — да почетат подобаващо президента Уилсън — с именуване на улици или другояче, включително с репликиране на паметника му от Свети Влас. (В родния ми Пловдив вече има барелеф на Уилсън.)

•) на Министерството на образованието и науката (оглавявано някога от Иван Вазов) — да заложи в читанките популярното някога Вазово стихотворение „УИЛСОНУ“. Оценката на великите българи, съвременници на епохата, е още по-ценна днес, от дистанцията на времето.

•) на Православната ни църква — да почете подходящо президента Уилсън. Ако бях с 30 години по-млад, вероятно щях да направо предложа канонизирането на Уилсън като светец—покровител на България — дядо Вазов и без това го нарича “нов Христос оттатък Океана”.

Да, България дължи много от днешната си битност на транс-атлантическата връзка, което е добре да се споменава и около честванията на членството ни в НАТО и ЕС.

И ето цитираното Вазово стихотворение:

УИЛСОНУ
Иван Вазов

Ce siècleest à labarre, etjesuissontémoin
V. Hugo

Кат нов Христос оттатък океана
издигна ти евангелие ново,
отдъхна си земята, с кръв обляна,
пред твоето миротворяще слово.

И поздрави светът зората ясна
на любовта. И поздрави той века,
че край полага на враждата бясна
и че човек ще вижда брат в човека.

И ний, за правда дето ляхме кърви,
казахме си: „Тоз глас висок не лъже.
Изгря денят на правдата!“ – и първи
сложихме си победното оръжье.

И правда чакахме – дойде насилье,
любов ожидахме – срещна ни злоба
безжалостна – каквато не таил е
и самий пъкъл своята утроба!

Видяхме – късно! – че на слаб чест няма,
ръце без меч – ръце са за верига…
Разбрахме – късно! – че реч блага е измама,
че писан договор „парче е книга!“*

О, Уилсоне благи! Чуйш ли? Де си?
Надви нощта на факел благороден.
И твоя глас и пустиня се разнесе,
и твоя зов за мир оста безплоден!

Звучеше в твоя зов речта Христова,
но той кат нея бе осмян… забравен –
не бил готов светът за таз обнова,
не бил узрял духът за подвиг славен.

Празнува пак неправда и коварство,
венец от лаври носи пак лъжата!
Ликува злото: божието царство
не иде – то е още в небесата!

И гледам пак море от мъки люти,
и плач, и стон из родните предели,
гнезда напуснати, тегла нечути
на братя, слънчице едвам видели!

А стид? А свян? А съвест человешка –
нима са те потребни на юмрука?
И тоз мир безподобен? Гавра тежка
над разпнатий страдалец тука!

Ужасна бе войната, без пример е
в исторьята; но на кръвта й петното
не е дотолкоз черно, както чер е
тоз срам, навека лепнат по челото.

16 октомври, 1919
________________________________________

*) Грубото нарушение на Солунското примирие., б.м. СП

–––––––––––––

Сн. Кристиян Минчев

 

 


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар