Огнян Минев: В политиката смислената оферта към избирателя предполага ясна идентичност

Огнян Минчев

Фейсбук

Преди 20-на години гледах интервю на Лари Кинг с политически анализатор по CNN. Интервюираният колега се опитваше да гледа „отгоре“ на политическия двубой и каза – „Вижте, аз не съм нито републиканец, нито демократ…“ „А-а – включи се мълниеносно Л. Кинг – значи сте вегетарианец?“

Спомням си често тази история когато за пореден път се натъкна на двата еднакво безсмислени полюса на българското отношение към лявото и дясното.

В продължение на 30 години кандидати за политици или вече практикуващи претенденти за лидери се идентифицират пред гражданите с категорично твърдение – „Аз съм десен!“, или – по-рядко, особено извън БСП – „Аз съм ляв!“

 

Сякаш като кажеш магическата думичка и вече си ясен – кой си, какво можеш, накъде искаш да водиш другите. „Десен“ дълго време беше и си остава не просто символ на антикомунист, но и по някакъв начин – противник на статуквото. На всяко статукво. Така ролята на умереността, консерватизма и разумното ограничение пред претенцията за промяна – „десен“ – у нас се превърна в роля на непримирим със статуквото революционер, който иска „чист капитализъм“, „чиста демокрация“ и „100 процента Европа и Запад“. На всяка цена.

 

Обратно, „лявото“ стана символ на консервативна, романтична и лукава вярност към това, което столетната партия е правила от 120 години насам, и което срамежливо се нарича от „левите“ – „социализъм“. Край „лявото“ и „дясното“ се нароиха голям брой тарикати – мераклии за слава, пост и печалба чрез политика – които се бият в гърдите и ни уверяват, че са такива или онакива.

В последно време се появи обратната мода – няма ляво, няма дясно
Един вид, аз съм за народа, за доброто, за да се обединим срещу лошите. Именно защото и левите, и десните ни поомръзнаха, сега ще предложим на вниманието ви един трети вид, хибрид – народен човек, който не ходи „в крайности“. И който се опитва да потърси внимание и подкрепа във всички посоки.

Аз винаги съм смятал, че лявото и дясното са роли, които се играят в политическата игра и имат относителен характер.

Относителен не затова, че принадлежността към определени ценности, принципи и интереси е второстепенна – напротив, много важна е за определяне позицията на един човек или на една общност.

 

Относителен затова, че в политиката освен състезание между противоположни визии има и общ интерес – на обществото, на нацията, на съдружието – като ЕС, например. Този интерес се появява и очертава в състезанието между лявото и дясното, но едновременно се явява и пространство на компромис и споразумение в полза на общи – и затова по-висши цели.

Ние притежаваме способността да изтъркваме думите от прекалена и неподходяща употреба. Затова превърнахме лявото и дясното в думи, които малко говорят за това кой какъв е.

 

През последните десетилетия многократно разменихме значението и ролите на лявото и дясното в българската политика – както по обективни причини, така и поради изкривена употреба. Червените олигарси, които си поделиха националното имущество след 1989 г. си останаха „леви“ – поради партията, която им даде властта и парите на държавата.

 

Така „левите“ охраняваха ретроградното и мимикриращо статукво на посткомунизма, в което от бруталния комунизъм се пръкна примитивната, подобна на джунгла версия на мутренския квази-капитализъм.
„Десните“, вдъхновени от Рейгън, Тачър и Запада революционери в синьо бяха – и отчасти до днес си остават  психологически радикали, непрактични визионери и радетели за незабавна и категорична промяна на всичко из основи.

 

Това е т.нар. „градска десница“, която всъщност е на позициите на прогресистката средна класа в цяла Европа.

 

Постепенно възникна и друга „десница“ – популистка, тарикатска
и стремяща се да се облече в цветовете на консерватизма. Тази народняшка десница е продукт на вече разгъналия се примитивен, квази-капитализъм. Тя изразява интересите на тези, които искат статуквото да се утвърди и да векува – задкулисното разпределение между държава и олигархичен капитал, използването на правосъдието и закона в интерес на собствената власт и бизнес, правото на политико-икономическия връх да управлява извън контрола на обществения интерес.

„Десни“ би следвало да са и политическите претенции за патриотизъм и национализъм. Но и тук неразборията е много голяма. Когато патриотизмът се смеси с русофилия – с приоритет на интересите на друга държава, а национализмът – с оперетъчно скандалджийство по улици, университети и ТВ студия, зад претенциите релефно прозира тарикатлъка и дребнавия – често личен – интерес. Който язди „национализма“ за да присъства на политическата сцена.

Постепенно възниква и нова – европейска по идентичност левица. Тя е още много слаба и аморфна. В процепите между тези различни идентификации и самоидентификации на лявото и дясното се промушват и новите проекти на „няма-ляво-няма-дясно-то“. Тяхната претенция понякога има ситуационен смисъл, но в дългосрочен план липсата на политическа идентичност води до трудно разпознаване и вътрешни напрежения.

 

В политиката смислената оферта към избирателя предполага ясна идентичност и демонстрация на ресурси за постигане на декларираните цели.

„Дайте да дадем“ е лозунгът на „срамежливите“ около политически проекти, които са показател за тлееща криза на същинския пазар на демократична политика.

*Коментарът е  по повод изявление на Мая Манолова, че ще прави гражданско движение, което няма да е нито ляво, нито дясно.


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар