Мирела Костадинова: Художникът Антон Митов поискал закон – гражданите да съдят министри и чиновници

През 1896 г. художникът Антон Митов строи къща на ул. „Оборище“. Тя е от старите софийски къщи с обширен двор и люлякови дървета. В нея се намира и ателието, в което работи и безценните му картини. Близо до това място наскоро също е вдигнал дом и Иван Мърквичка. Двамата художници са толкова близки приятели и свързани с проблемите на Рисувалното училище, че се срещат всеки ден – често по няколко пъти.

 

Къщата на Митов става привлекателно място, където се събират хората на духа на онова време – професорите Шишманов, Милетич, Георгиев; художниците Шатц, Б. Михайлов, Клисуров. На гости ходят артисти, музиканти и писатели. Често остават до полунощ на чаша чай и разговарят.

Митов е общителен човек, радва се, когато е сред хората. Посещавал всеки ден привечер прочутата сладкарница „Панах“ на бул. „Дондуков“. Но истински обичал да скита по пазарите, пред джамията, около „Позитано“, също на подуянския пазар.

 

Заставал кротко на едно място, с присвито дясно око, погълнат от гледката, внимателно се взирал в колорита, цветовете, формите. А после зеленчуците, плодовете, облеклата на селянките, стомните, гърнетата и паниците оживявали в платната му. Така създава своите шедьоври в българското изкуство.

 

Още докато е дете в Ст. Загора го вдъхновявали със своята веселост гроздоберите, по време на които хората работели, но и се веселяли. След време той ги описва в своите фейлетони. Сюжетитие от гроздобера са едни от първите негови битови картини. Впечатленията от Узунджово, Хасковско оставят незабравими спомени у бъдещия майстор на бита.

 

Той е старозагорчанин, който идва на света на 1/14 април 1862 г. Като дете е темпераментно момче и любознателен – чете и изучава френски и руски език. При едно сбиване в детството му била счупена лявата ръка, зараства неправилно и остава по-къса за цял живот. Един от учителите му по български език и литература в Ст. Загора е Петко Р. Славейков.

 

„Червендалест, с бели къдрави коси, които като сняг увенчаваха високото му мощно чело“ – така си го спомня Митов. Учителят му бавно пристъпвал, облечен в своите жълтокафяви шаячни дрехи, сядал, нареждал тефтерите си със стихотворения: „ще извади кутийка с енфие и две сини кърпи, ще тури очилата си и ще почне да ни чете своите прекрасни стихове и описания“.

 

Митов дълбоко почитал своя незабравим учител. Повлиян от него започнал да пише. Според брат му Борис имал сполучливи скици на Славейков. След време рисува картината „Славейков на смъртно легло“.

Семейството преживява опожаряването на Ст. Загора и заминава за Свищов. Баща му се захваща с дребна търговия, но семейството е голямо и петнадесетгодишния Антон трябва да започне работа. Първо става писар в една фурна в румънския град Зимнич, срещу Свищов. Заболява тежко от тифус и се завръща у дома. В Свищов е чирак в книжарницата на извесния за времето Драган Манчов. Тук пише епиграми и сатирични стихове и ги лепи нощно време по вратите на къщите и оградите.

 

През това време леля му се омъжва за учителя Димитър Витанов, той е син на поп Кою Витанов- свещеник и резбар в Трявна, един от големите приятели на дядо Славейков. Антон отива в Трявна, където се учи при тревненските зографи и се запознава с живописта.

 

Семейството му се завръща в Ст. Загора. В балканския град първия портрет, който рисува е този на Александър II. Местните майстори много харесали този портрет. Скоро Митов се завръща в Ст. Загора, където се записва в курсове за телеграфисти и след два месеца е назначен на работа в Нова Загора.

 

На 23 септември 1879 г. пристига главният управител на Източна Румелия княз Алеко Богориди, за да постави основния камък на новостроящия се град върху развалините на стария. За голямото тържество, на което присъства Търновския владика Климент, учениците пеят песен. Тя е написана специално за случая от седемнадесетгодишния телеграфист Митов. Нощите край телеграфа карат момчето да се завърне към старото си влечение литературата. Дописва първата част от повестта „Кървави приключения от последните години на българското робство“.

 

Той е уверен, че изкуството е негово призвание. Напуска службата си и с малкото си спестени пари, през Цариград пристига през януари в Италия – Катания и Неапол. Облечен е в груб дълъг кожух от карнобатски шаяк, подплатен с овча кожа. Полицията го гледа подозрително, но скоро заминава за Флоренция, където учи рисуване като частен ученик при проф. Джелати. Рисува много и успява да влезе в Академията. Музеите, катедралите, паметниците вълнуват младия българин. Пише писма до роднините си и разказва за Ренесансовото изкуство.

 

Във Флоренция рисува с креда портрет на Любен Каравелов. Отлитографирва го и в два формата го изпраща на баща си да го продава. Този първи художествен портрет на Каравелов се продава бързо и осигурява на младия студент средства, за да пътува из Италия.

 

Превежда романа на В. Юго „Последния ден на един осъден“, който се печата през 1883 г. в 17 подлистника на пловдивския вестник „Марица“. Митов учи италиански и френски. От училище знае турски, а във Флоренция изучава и немски език.

 

От този италиански период остават около 20 картини. Последната година от следването си завършва отлично, взема държавния си изпит, а дипломата му дава право да бъде учител в Италия.

 

През 1885 г. се връща в родината, където първо се среща със своя любим учител Петко Славейков, а после се представя на Константин Величков в Пловдив. Той оглавява просвещението в Източна Румелия. Величков го посреща възторжено: „разгледа работите ми от академията, от които някои задържа за Пловдивския областен музей, покани ме на обяд в „Славянска беседа“, обсипа ме с ласки и похвали и ми предложи да ме назначи за преподавател, дето сам аз пожелая…“ Величков му говори за художествено училище, което сам иска непременно да открие и за изкуство.

 

Младият художник е назначен в Старозагорската девическа гимназия. Там той преподава, но е и част от политическия живот в града. Баща му е член на либералната партия, в която са Петко Каравелов, Петко Славейков и Стамболов. Митов също става част от тази партия.

 

Той чете беседи пред старозагорци, където се вижда широката му култура, познанията му върху философията на Хегел, теорията на Дарвин и Спенсър. Разбира се рисува, макар че са малко картините запазени от този период. Влюбва се в учителката по руски език и история Олга Егоровна Храмцова и скоро минават под венчило. Но тя е уволнена.

 

Двамата заминават за известно време за Русия, а след завръщането си се установяват в Пловдив. В южния град Митов се запознава с майстора на битовата живопис Иван Мърквичка – съдбоносна среща за изкуството на България. Двамата правят съвместна изложба. Мърквичка повлиява на своя приятел да избере битовата живопис. През 1889 г. двамата правят и втора изложба, в която всеки участва с по 40 творби. Най-значителната творба на Митов от това време, представена и на изложбата, е „Имарет джамия“.

Наред с картините си старозагорецът публикува фейлетони в ежедневника „Балканска зора“. Първоначално те са без заглавия, а после обединени в „Писма върху България“.

 

Авторът им живописно разказва за мръсните градове с калдаръми, ходенето на баня, което било празник за жените, модата, мястото на жената в семейството, срамния морал на журналистите, прането на дрехи, алчността на лекарите, пословичната българска липса на точност и др. наши слабости. Критиката забелязва автора. Д-р Кръстев иска да ги издаде в отделна книжка. По повод фейлетоните му вестник „Свобода“ го нарича „смахнат български Сервантес“.

През 1890 г. за директор на Мъжката гимназия в Пловдив е назначен Йоаким Груев, строг и взискателен човек. Между него и Митов избухва скандал заради учител, който художникът защитил. Бързо го преместват във Варна. В морската столица се представя като добър публицист – пише по въпроси за възпитанието, обучението и училищното законодателство. Сътрудничи на сп. „Денница“ издавано от Ив. Вазов и на списание „Светлина“, на което рисува корицата, винетки, рисунки и илюстрации.

През 1892 г. е открито първото българско изложение в Пловдив, където Митов е избран в комисия, която урежда павилиона на окръга. По този случай той публикува няколко статии, в които пише за колорита на народните ни костюми и килими, настоява да се създаде музей. Подобна сбирка трябва да се направи за да се съхрани това богатство. Идеята му се реализира скоро. На Пловдивското изложение участва с 20 картини, в които са вградени живописните костюми. Но има и етюди, пейзажи, натюрморти.

Острото му перо му създава главоболия и остава без работа. Пише под псевдонима „някой си Т“. Макар че не е юрист, предлага промени в Конституцията. Иска да се създаде законово положение, даващо право на гражданите да съдят министрите и чиновниците за извършени беззакония, предлага съдиите да станат несменяеми. Принуден е да рисува портрети по фотография.

Премества се да живее в София, където тъкмо се създава „Дружество за поддържане на изкуството в България“. Председател е проф. Шишманов, а с него са Мърквичка, Г. Канела, Борис Михайлов, арх. Ив. Миланов.

 

Митов влиза в управата на дружеството, което дълбоко цени изкуството и урежда изложби. Издава първото българско списание „Изкуство“, в което Митов и Мърквичка са редактори.

 

На 17 май 1895 г. Константин Величков изпраща до Дружеството писмо, с което съобщава, че министерството е готово да представи законопроект за откриване в столицата на „едно училище за рисуване“ и иска мнението на даровитите българи. На 1 септември 1896 г. училището е открито. Мърквичка е назначен за директор. Митов преподава история на изкуствата и практическа перспектива, чете и методика.

 

От този момент за Митов това училище става смисъл за живота му наравно с българското изкуство. Води редица битки за съществуването на новата институция. Изключителен ерудит, изследовател на Ренесанса, той е също най-добрият познавач на древната митология. Години наред ученици, студенти и граждани слушат в събота неговите сказки. Езикът му е изпълнен с хумор, на старозагорски диалект, употребява турцизми.

 

В Рисувалното училище е зает повече вечер, а през деня работи в ателието си. Първата картина, която рисува в столицата е „Изселници турци на пристанището във Варна“- майстор е на скици от морската столица. Втората е „Златар на софийския пазар“ в малък размер. В нея авторът рисува себе си като зрител. По това време той се захваща да изобразява пазарите, красотата на селските костюми, предмети, детайлите и колорита на българския бит. Рисува и натюрморти, портрети на военни – до съвършенство владее портретната живопис.

 

През 1903 г. Митов и Мърквичка правят стенописите в тържествената зала на тогавашната Българска земеделска банка, която е разрушена от бомбардировките през 1944 г. Няколко години по-късно Народният театър му възлага да изработи проектите за единадесет костюма за постановката „Към пропаст“ от Ив. Вазов. Той е първият художник у нас, който се занимава с театрални костюми. Постановката е приета с възторг от публиката. Митов изработва също плакати за изложби и проекти за пощенски марки.

Художникът пътува в чужбина, за да изучава изкуството – Париж, Рим, Флоренция, Мюнхен, Петербург. Запознава се с холандското и фламандското изкуство.

 

От 1900 до 1907 г. създава най голяма част от своите живописни творби – „Старозагорска кебапчийница“, „Цигански обед“, „Снаха и свекърва на пазар“, „Продавачка на гъски“, „Народен аптекар“, „Лимонададжия на старозагорския пазар“, „Портрет на художника Ив. Мърквичка“ и още други. Истината е, че портретната живопис е любимо негово занимание. Впуска се и в религиозната живопис. Неговите икони са първите рисувани от художник, завършил в чужбина след Освобождението.

 

Митов и Мърквичка зографисват икони в храма „Ал. Невски“.

 

Старозагорският художник рисува иконите за южния олтар, където и до днес се вижда погребението на Св. Богородица, както и двете големи стенни композиции на свода пред този олтар – „Жертвоприношението на Аврам“ и „Старозаветната троица“. Има и други икони в храма, които показват майсторството му. С началото на Балканската война успява да завърши започнатото в храма „Ал. Невски“. А по време на войната създава седем картини със сюжети, които показват нейните жестокости.

 

През 1915 г. си отива от живота Екзарх Йосиф I. Митов е повикан от Синода и през цялата нощ работи, заедно със скулптора Иван Лазаров, който прави маска. Италианският възпитаник създава ескиз с маслени бои на главата на покойника.

Шест години по-късно се осъществява мечтата на Антон Митов Художественото индустриално училище е преименувано в Художествена академия. Това съвпада и с 25 годишниата от създаването на Държавното рисувално училище. В бившия царски манеж е открита голяма изложба. Има и тържество в Народния театър, на което Митов подчертава големите заслуги на Константин Величков.

Последно Митов излага свои картини във Виена през 1922 г., също в Прага през 1926 г. На следващата година, когато отбелязват 40 годишната дейност на художника, юбилярят е болен и не може да присъства на празника си. Постъпва в болница.

 

Студентите му разказвали, че когато в едно от кратките си завръщания в къщи с автомобил Митов преминал около академията се разплакал. Това била сбъднатата му мечта. Умира на 20 август 1930 г. Оставя ни своите картини, които разказват за цяла отминала епоха от живота на българите. Но и своите фейлетони, изпълнени с колорит и образност, като самите му маслени платна.


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар