Мирела Костадинова: Учителят на Левски – Матю Тантилов е обесен 4 години след Апостола

Той е среден на ръст, тялото му е набито, облечен е с шаечни дрехи, с панталон и с фес на главата. Винаги чист, спретнат, бърз и подвижен. Никога не стои седнал пред учениците. Гледа ги право в очите и следи всяка секунда тяхното поведение. По бледото му лице се виждат следи от грижи. Понякога пробягва случайна усмивка под леко увисналите му мустаци. Замислен е. Някаква тъга раздира душата му. Така учениците описват своя любим учител – възрожденеца Матю (Марко) Тантилов. Името му е непознато за съвременния българин, но е част от славната ни история и духовност. 

 

Родът Тантилови е от Карлово. Той има повече от 400 годишна история. От него се ражда през април 1830 г. Матю. Родителите му са гайтанджии. Детството му преминава в тежкото и страшно време, когато турските жестокости вземат връх в Розовата долина. А и чумата през 1837 г. води карловци до пълно отчаяние.

В това злокобно време, родителите на Матю го изпращат да се учи в Елино-гръцкото училище на известния даскал Райно Попович. По думи на учителя малкият Матю се представял добре в придобиване на знания, наравно с Раковски и Гаврил Кръстевич, които са негови съученици. Матю имал сладкозвучен глас и учителят му го обучава също на псалтово пеене, което той овладява до съвършенство.

 

През 1847 г. Тантилов завършва класното школо и получава свидетелство, което му дава право да бъде учител. Липсата на пари не му дава възможност, за да замине за чужбина и да продължи с науките. Остава при семейството в родния си град.

 

През 1850 г. свещеник поп Златан, по-късно Сливенски Митрополит Серафим, от квартал „Кършиякa“ в Пловдив, моли Райно Попович да му препоръча един добър даскал за българското училище в южния град. Известният карловец изпраща Матю, за да преподава на гърчеещите се българи.

 

В Пловдив Тантилов показва за първи път своите педагогически умения и въвежда строг ред и дисциплина в школото. Не търпи никакви волности. Нарежда на децата на излизане от училище да се движат в редица по един тихо и смирено да се прибират по домовете. Тежко и горко на онези, които не спазват правилото – новият учител научавал бързо кой се е отклонил и кой прилично се е прибрал в къщи. Друго негово изискване към тях е да не рисуват по стените на дуварите и да не се забавляват влизайки в дюкяните. Наказвал строго провинилите се.

 

Посещавал родителите на децата, уведомявал ги за успеха и поведението им и искал тяхното съдействие при нужда. Хлапетата бързо свикват със създадените навици, а родителите си говорели помежду си – „това се вика учител“, „научи децата ни да четат български и да са послушни“.

 

По това време борбата между българи и гръкомани е в разгара си и задачата на даскал Матю не е лесна. Той успява да се справи с мъчнотиите в работа си и само за две години спечелва почитта и уважението на пловдивчани, които вече говорели не само гръцки, но и български. Всяка неделя в черква даскал Матю държал слово и внушавал думите на Богоров – „докле език живее – народ не умира“.

 

През този кратък период от живота си, в който е в Пловдив, даскал Матю прави чудо в „Каршияка“. На тръгване цялото население излиза да го изпрати извън града.

 

Завръща се в Карлово, където се задържа 25 години – време, в което малко учители са оставали на едно място. Продължава своите светли и добри намерения за просвета. Преподава Битописание, Катехизис, Литургия, Старославянски език, Черковна история, Диплаграфия и Черковно пеене.

 

Взискатетелен е по краснопис и е против всякакви „заврантулки“ с които някои ученици кичат буквите. Строгият учител казвал: „Аз не искам никакви „заврантулки“, които само издават вашата суета, и които така обезобразяват буквите, че и вий самите не можете да ги прочетете.

 

Краснописанието не е рисуване, нито художество, а едно чисто, ясно и просто писане, достъпно и лесно четливо за всички. Всичко друго е суета и пустославие“.

 

Той не претоварва ума на учениците, а се старае да проникне в душата, за да я облагороди. Не изричал думите – „урок не повтарям“, а започвал отначало, когато се налага. Гледал да окуражи децата. Не заплашвал хлапетата с двойки.

 

Най-много държи на дисциплината. И в Карлово не допуска да не познава лично родителите или настойниците на учениците, както и средата, в която живее детето. Сам намира време да ги посети, защото смята, че самият учител трябва да се интересува от родителското съдействие. Това за него е едно от главните условия в работата му.

 

Ако някой от учениците отсъства от клас, веднага изпраща училищния слуга, или сам намира време след работа, за да разбере причините. Дали не е умишлено бягство „качак“ (така са наричали тогава бягството от час) или има уважителна причина.

 

Той старателно преследва „качаците“ и никога не се опитва да заобиколи своите задължения чрез някакви правилници.

 

Взискателността му е пословична. Един от неговите ученици Иван Хаджи Минчев разказва за своя учител: „Когато видеше някой от нас със скъсани и съдрани дрехи, той веднага ни пращаше в къщи при майките ни, за да ни закърпят и тогава да ни пратят в училището; по тоя начин и майките ни лека полека взеха да стават по огледни и по прилежни към нас.

 

А когато видеше някои ученици с мръсни ръце или с кални крака, дряновата пръчка беше вече на лице: всички тия трябваше да отидат на чешмата, да се измият и тогава да влезат в клас. Ако ли пък забележеше някого от нас случайно да тича из улицата, даже и по работа, той веднага ще го спре, ще го разпита, ще го смъмри и ще прибави: „не е мурафет (заслуга) да тичаш, но да тръгнеш навреме“.

 

Волности никакви не позволяваше. В клас, всеки ученик трябваше да гледа само отпреде си. Тежко на онзи, който си позволи да погледне или да поприкаже с другаря си или пък да изрисува нещо на плаката си.

 

Най-хубаво рисуваше Илия Пъприкът, Митко Хаджи Вълков и аз. Рисувахме повече светци, икони, кон, човек или птичка и затова ний тримата най-много бой ядяхме.

 

Еднъж аз направих една хубава цигулка и Христо Хаджи Димитров ми я поиска и аз му я дадох. Не зная как и от где нашия учител се научил. Повика ни и двамата. Пръчката беше готова. След разпита, той се обърна към мене и рече: „Ами ти, защо си играеш и си губиш златното време с цигулки? Ти чалгаджия (цигулар) ли ще ставаш? Ами срещу какво му я даде или за колко му я продаде?“ Когато му казах, че Христо ми даде срещу нея една книжка със заглавие „Кудкудячка“, неговата пръчка като че ли по-лека ми изглеждаше – той не ме наказа.

 

Та, искам да кажа, че учител Матю настойчиво и неуморно ни следваше навсякъде и в черква, и в училище, и в къщи, гдето, като че ли по задължение дохождаше. С пръчката и с устата си ни учеше, но ний чувствахме, че сърцето му не беше далеч от нас, и затова го обичахме“.

 

Пръчката е един от методите му на възпитание. Той сякаш бие не детето, а порока, за да направи път на добродетелта. Никой от учениците не смеел да негодува, защото даскалът е справедлив и има безгранична доброта в себе си.

 

Той вярвал в онези редове от Библията, където в глава 23 стих 13 от притчи Соломонови е казано: „Да не ти се свиди да наказваш детето, защото ако не го биеш с пръчка, то няма да умре; ти като го биеш с пръчката ще избавиш душата му от ада“. Цитирал също глава 13 стих 24, където е казано: „Който щади тоягата си, мрази сина си, но който го обича, наказва го о време.“

 

Обичал да повтаря, че пръчката от рая излиза…

 

Даскал Матю преследва всички пороци като настойчиво гони хитростта, лукавството, коварството и мързела. „Хитростта не е добродетел и трябва да се изкорени“. Веднъж пред целия клас отсякъл за един хлапак: „Ако ти не беше толкова хитър, щеше да бъдеш по-умен“. Друг порок, който ненавижда е леността, имал цяр и за нея: „когато ти омръзне да четеш и да учиш, вземи да поплетеш чорап или дантела; когато ти омръзне и това, вземи да пометеш, да почистиш вкъщи и да помогнеш на своите родители и близки.

 

Промяната от един труд към друг да ти бъде като почивка… Който не работи стои неусетно много близо до греха. Без труд, самата почивка не е сладка.“

 

Учи децата да уважават себе си, да пазят семейните добродетели и чест, да бъдат верни на жените и мъжете си, на българския род. Съветва ги да избягват позора и всичко, което замъглява съвестта и заблуждава ума, например разкоша. Обръща погледа им към истината. Не пропуска да им заръча да пазят градината на своята душа, добрата си воля и вярата към щастие и благополучие.

 

„Бъдете винаги чисти във всяко отношение, пазете се от подозрението, защото едно нищожно подозрение върху Вас, ще Ви направи живота по-нещастен, отколкото самото нещастие“.

 

Даскал Матю се срамува, ако някой от неговите ученици направи пакост, дори извън училището. Той отговаря пред училищните настоятели за деянието на палавника. Самият възрожденец сам премервал всяка своя дума и постъпка в класа, в кафенето или в черква.

 

Карловци често казвали на своите деца, когато направят някаква лудория: „Ах, един път да пораснете, да ви пратя при даскал Матя, та да ми светне пред очите, той ще ви изправи рогата“. Очевидно е, че той е имал дарбата да обучава, възпитава и вразумява децата. От едно разглезено дете правел сериозен човек.

 

Неговата морална чистота и професионални качества насърчили Иконом поп Христо Василев да го покани за учител в частното си девическо училище в своята собствена къща. После става постоянен преподавател в класното градско девическо училище до края на живота си.

 

Даскал Матю не спирал да чете книги, основно гръцки. Знаел отлично езика от Райно Попович и се ползвал свободно от гръцката литература. Владеел говоримо и писмено турски език. Заради това турците го ценели и зачитали, а това му помагало да използва своето влияние пред тях и да спечели придобивки за българското учебно дело.

 

На петата година от свето учителстване в Карлово, през 1858, си отива от живота Райно Попович. И Матю става един от първите учители с авторитет в града. Взема участие във всякакви обществени прояви, основно строеж на църкви и училища. Влага много усилия за изхвърляне на гръцкия език. Той е един от основателите на „ученолюбивата дружина“ към Читалището.

 

Даскал Матю вижда, че старото училище в Карлово е негодно и тясно за големия брой ученици. Повдига въпроса пред църковното и училищно настоятелство за постройка на ново мъжко училище. Всички карловци единодушно се съгласяват. Пари и тогава няма, но той убеждава карловските първенци, занаятчии и търговци, да се бръкнат по-дълбоко в кесиите си.

 

В празничен ден говорел в църквата и приканвал гражданите към пожертвования за новото школо. Сам той, според личните му тефтери, е дал от заплатата си годишно по 15 турски лири, или общо 1500 гроша.

 

През 1865 г. настоятелството вече имало необходимата сума. Даскал Матю се застъпил пред турската власт и получил разрешение за строежа. Пет години по-късно с парите на карловци издигнали широка и светла двуетажна сграда. Тя е осветена скромно на 2 януари 1871 г. почти без никакъв шум, за да не дразнят турската власт.

 

Вратата на бедната паянтова къщурка на даскал Матю е винаги отворена за хора, които търсят помощ от него. В дома чест гост е Васил Левски, който е ученик на Матю Тантилов. Той му преподава макар и за кратко време псалтикия. Левски посещава къщата на учителя си и търси често съвети.

Този голям български възрожденски учител никога не се пазарял за заплатата си. Поради липса на средства, често намалявали сумата, която не достигала за прехрана на шестте му деца. Но даскал Матю не се оплаквал. Синът му инж. Васил Тантилов разказва в спомени, че на един Великден баща му останал без пара в кесията. Изпратил един от по-големите си синове при касиера на училищното настоятелство да поиска 20-30 гроша, за да се облажат за светите празници.

 

„Труд и надежда“, това са думите, в които дълбоко вярвал даскал Матю.

 

Не обичал славата и суетата. За 27 години учителска работа нито веднъж не пожелал да стане директор или главен учител, въпреки настойчивите предложения на училищните настоятели. Без завист и с най-светли чувства се отнася към своите колеги, които имат щастливата съдба да учат в чужбина и да се докоснат до познанието. Сред тях е Ботю Петков, бащата на Христо Ботев.

 

На 18 юли 1877 г. в Карлово влизат башибозуците и черкезите. Започва ужасна сеч на населението. Един ден по-рано, на 17 юли, карловци предчувстват страшното. За този ден Павел Патев си спомня: „По едно време, не зная от где, изпъкнаха двамата учители: даскал Митю и даскал Танко.

 

Те ме повикаха и ме накараха да се кача на един орех и да видя какво става по Средна гора, за да им го кажа. Понеже дънерът на ореха беше голям и не можех да го обгърна, то те ме подкрепиха и подигнаха, докато се добера до клонете. Качих се на самия връх. Като слязох казах им, че видях по склоновете на Средна гора към село Михилци, кръсци от снопи и около тях много черни хора, които ги палят. Те и двамата изтръпнаха и ужасени заминаха за града“.

 

На другия ден башибозуците нахлуват в Карлово и започват страшни кланета. Хващат и даскал Матю и заедно с други 90 карловци, завързан с вериги и бос е откаран в Пловдив. На неговите съграждани говорел, че е по-добре човек да умре от насилствена смърт, която води направо в Божите небесни селения, отколкото от обикновена, която оставя човека неочистен от земните грехове, като е цитирал глава 13 стих 10 от откровението на Св. Йоан Богослов.

Обесват го на 25 август 1877 г. в „Каршияка“, където преди 25 години е учител.

 

През целия си живот даскал Матю Тантилов се уповава на религията. В нея намира спокойствие за душата си в онези размирни времена. Стреми се да възпита в учениците си религиозна почит и стремеж към Бог, към неговото учение и добродетели. Той самият е „псалт“ на църквата „Св. Никола“. Този храм е изографисан от самия Никола Доспевски и Иван Зографски.

 

Месец преди Тантилов да увисне на въжето (на 20 юли 1877 г.) в храма са посечени от башибозуците много деца, жени и мъже от града. Днес там е поставена паметна плоча. И цари някакво райско спокойствие, което напомня за тихият и благ нрав на даскал Матю.

 

Той пеел в храма чисто и ясно. Неговите молитвени химни излизали от дълбокото и трогвали до сълзи. В тези мелодии поробените карловци намирали благодатна утеха в Божия храм. Самият Васил Левски ходел там, за да слуша даскал Матю и да се учи на църковно пеене.

 

В памет на големия карловски учител, през 1927 г. синът му инж. Васил Тантилов, учредява благотворителен фонд „Учител Матю П. Тантилов“. В него внася сума около 60 000 лв. Желанието му е всяка година от нея да се дава на едно момче от Карловска околия, който завършва с най-добър успех последния клас на гимназията.

 

Друга част от парите, да бъде в помощ на читалище „В. Левски“ и храма „Св. Никола“. Останалата сума с лихвите да се даде на бедни семейства.
Четиримата му синове Никола, Петър, Васил и Христо даряват на читалище „В. Левски“ в Карлово 1150 тома книги и до края на живота си изпращат за дарение книги в памет на своя баща.


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар