Мирела Костадинова: Първите две стихотворения на Пеньо Пенев са посветени на цар Борис

Едно къдраво момче, със сини очи, облечено с панталонки, бяла ризка, обуто с цървули върху сиви навуща е коленичило до трикрако столче в средата на стаята и пише стихове върху лист. От време на време отпива вода от бърдуче, купено някога от панаир. Дълбоко в ранимата му и нежна душа тежи, че баща му не разбира стиховете, които изписва и строго му е казвал: „Вятър работа е туй, писането…“ А за момчето Пеньо Пенев поезията до края на дните му ще бъде истинска обич. И упование. Чиста и всеотдайна искрица. Той ще ù се посвети уверено и ще изрече: „Мястото ми е запазено в нашата литература, както Менделеевата таблица има запазени места.“.

Поетичните му пориви разбира само майка му, на която изплаква страданията и болките си. „Мамо, где е дядовото столче?“ Грабва го и се скрива до герана, където продължава да пише. Детето живее с поезията по всяко време на денонощието и не подбира къде ще спи или какво ще яде.

Наблизо е плевнята. Там майка му го ражда в сламата през един чудесен майски ден, когато отивала да изкара добитъка на паша. В дома нямало никой, освен баба Пена – прабаба на Пеньо Пенев по бащина линия. Тогава майката дори не подозирала, че ще надживее своето дете.

През детството си момчето не се разделя с книгите. Палав е, общителен, смел в лудориите. Внезапно се затваря в собствения си свят и самотата, изглежда замечтан. Пасе добитъка в местността „Мешелика“. По някое време се отделя от другите пастири. Поляга по корем под някоя дива круша и пак пише. После започва да рецитира пламенно стихотворения, това е като някаква гореща страст, която извира от същността му. Децата го слушат с възхищение. След време не минава вечеринка в селото без неговото слово.

Сред поетите останали завинаги в сърцето му са Яворов, Вапцаров, Маяковски, Лермонтов, Есенин, Блок, Беранже и Рембо.

Родното му място вече е зад гърба, когато върви по прашния път към града, но винаги си спомня с умиление за Добромирка. През 1944 г. постъпва ученик в Севлиевската гимназия. Носи униформа и шапка. Дрехите не го интересуват, небрежен е към тях. Има чанта с учебници. Общителен е и съучениците го търсят, за да си говорят с него. Ненавижда подлеците, а в по-късна възраст кариеристите и сребролюбците.

Изглежда по-зрял от съучениците си – критично настроен е, не вярва в авторитети и в чужди истини. Винаги е готов да опонира, да спори и изкаже мнението си по даден въпрос. Прям, дързък, искрен, сърдечен и смел, напълно истински. Веждите му са свъсени, а челото му сбръчкано. При него няма и следа от поза и високомерие. Душата му е по детски чувствителна – „Добре, че има детство, което да твърди, че хората не се раждат зли на тоя свят!“

Обича шегите и забавно разказва анекдоти. Отличава се с нещо, което е само негово – неповторимо. На пръв поглед е като всички останали малчугани, но често потъва в собствен свят. Според съучениците му той е странно момче и чудак – хваща се на облог и яде скакалци и бръмбари. Срамежлив е. Чете много книги. Учителката му в Добромирка-Куна Ангелова дълго го е насърчавала в поезията и литературата. Тя го запознава със стихосложението.

Хлапакът стои на първия чин и е номер 17 в клас. В междучасията, когато другите се пръсват шумно из училището и двора, той остава на чина вглъбен. Зает е със собствените си мисли. Роши с пръсти косите си.

 

„Преди да се научиш да пишеш, научи се да мислиш“, знае той.
Скоро става известен сред съучениците си като „Пеньо поета“. Кой ли не познавал къдрокосото момче по коридорите на училището и ведрото му отношение към хората? Започва де се подписва под хумористичните си творби с Феличе Риварес. През 1946 г. със свои съученици издава вестник „Жило“ и този негов псевдоним стои на стараниците му. Дава за отпечатване стихове и за други два вестника – „Факел“ и „Коприва“, също издания на школото.

В клас прави отлични съчинения и литературата му е любим предмет. Чете разказите на Йордан Йовков и Ангел Каралийчев. Дори тръгва към Стражица, за да види родната къща на автора на „Майчина сълза“, както и домовете на Асен Разцветников, Владимир Русалиев и Камен Зидаров в село Драганово.

Една от вълнуващите му срещи в Севлиево е с поета и писател Владимир Русалиев. Пеньо Пенев научава поемата му „Рудничари“ и стихове от стихосбирката му „Писма от Драганово“. Двамата вървят по градското стъргало, а гимназиста му рецитира от „Рудничари“. После се отбиват в кръчмата на Сумрата, близо до църквата в долната махала, за да вечерят. Русалиев плаща сметката и се разделят пред хотел „Централ“ с уговорка да се срещнат на следващия ден.

Тогава Пеньо му рецитира свои стихотворения в хотела, а Русалиев иска да прочете и сам някои от тях. „Момче, за мен ти си поет. Казвам ти го не да се надценяваш, а да започнеш да работиш над себе си“. После отнася няколко стихотворения на Пеньо, за да ги публикува в столичния печат. По-късно Пеньо Споделя: „Ако тогава Русалиев не ме бе поощрил, аз нямаше да успея!“

Когато Пеньо Пенев се завръща от дръзкото си пътешествие в клас, за да види къщите на големите ни писатели, класната му Иванка Калканджиева пита какво ще правят с отсъствията, той отговаря, „Госпожице, прави ги каквото искаш!“

Не обича математиката. Внимава в час по биология. Любознателен е. Оценките не го интересуват, така както останалите му другари.

 

Кориците на тетрадките му са изпълнени със стихотворения. Първите две, посветени на цар Борис отпечатва в севлиевския вестник „Росица“.

 

Неговият съученик, а по-късно юрист, журналист и професор Колю Колев пише в спомени: „Една малка синя тетрадка, като онези, в които учениците правеха своите първи съчинения, е запазила ранните стихове на юношата… Там старателно 14-годишният Пеньо Пенев бе написал: „Стихотворения“. Ученическата тетрадка бе неговата първа стихосбирка… Тук не бяха скрити шедьоври, а бе раждането на бъдната голяма поезия, която той носеше в сърцето си като най-жадувана рожба“. Това е първата му ръкописна стихосбирка. Тези стихове по-късно са част от неговата единствена издадена приживе стихосбирка „Добро утро, хора!“.

Пеньо Пенев е взискателен към всеки свой ред, дълго време търси дума, която е най-подходяща. Обмисля и оглежда редовете си. Преди окончателно да скрие стиховете си в папка с готови творби, ги рецитира на своите другари. Нищо, че е три след полунощ и мощния му глас буди хазяите и съседите. Понякога не спи по цели нощи. Остава вечер на масата с лист и молив, а сутрин съквартирантът му го заварва така, както го е оставил.

 

Нощта е времето, в което се потапя цялостно в поетичния свят и не жали, че се подлага на изтощително безсъние. Когато братовчед му Иван Пенев вижда сенките под очите му и го пита защо не спи, Пеньо отговаря:

 

„Братовчед, аз ще стана голям поет, и ще живея малко. Кой голям поет е живял дълго? Затова трябва да пиша денем и нощем…“ Тогава е едва 14-15 годишен юноша. През цялото време убедено вярва в две неща, че е поет и ще умре млад. Съучениците му се объркват пред думите му, а понякога дори му се смеят.

 

Стенвестниците в училището, които са увесени в коридорите са изпълнени с неговата поезия. На ученически събития рецитира вдъхновено изправен на школските стъпала стихове на Дебелянов, които знае наизуст.

В трети прогимназиален клас изпълнява стихове на Шандор Петьофи. Но също на черната дъска рецитира Ботев, Яворов, Смирненски, Вапцаров. Уверено твърди, че стиховете са „късчета от душите на поетите“. Участва в литературни четения и градски тържества. Но обикаля и селските салони, които са препълнени от публика. Рецитира всякакви стихотворения – чужди и свои. Отскача до София и в университета, участва в литературни четения, където студентите толкова много харесват стиховете му, които рецитира с патос и аудиторията се разтърсва от виковете им: „Пеньо, Пеньо…“

 

В Севлиево посещава градската книжарница и търси томчета на Пол Верлен и Шарл Бодлер, както и целия списък с имена на „Прокълнати поети“. Иска да научи френски език, за да чете френските романтици в оригинал. Но се включва в занимания по есперанто, които води Симеон Хесапчиев и дори пише стихове на този международен език.

 

След часовете се движи заобиколен от приятели и почитатели, но и от по-големи съученици, които му дават съвети по всички въпроси. Около него винаги е шумно.

 

Със свои другари от родното си село Добромирка се разхожда около река Росица и близката борова гора до моста на Колю Фичето. По време на тези разходки, той носи в джоба си тетрадка и химически молив. Унесен в поетичния си свят, пише наведен край реката. Не забравя нужното и вечер, когато се разхожда с приятели по главната улица. Тогава музите неочаквано го спохождат, сяда на тротоара и отново започва да пише притихнал в себе си. Когато измачкания му бележник не е в джоба му, няма лист, къса плакати и некролози.

 

Той няма никога през живота си свой кабинет. Често пише върху коленете си – по кръчми и сладкарници, в хотелски стаи, квартири, а после в работнически бараки и строежи. „Доклади се пишат на бюро, а стихове – на коляно!“, обичал да казва той.

Покрай водите на Росица се разхожда понякога сам. Самотата в хладна прегръдка завладява младото му тяло и му разказва вечните истини. Вероятно някъде тук се ражда стихотворението „Самота“:

Тихо е, тихо е, тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде…
Тишина, самота и звезди…

Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, жаждата мъката
ме гори, ме гори, ме гори…

Самотата гризе от душата му, но и често гладува. От село родителите му изпращат голяма кошница със самун хляб и гърне петмез. Сутрин реже филия и я намазва със сладкото. Това е и обеда, и вечерята, когато все пак ги има. До там му втръсват, че изпитва отвращение. Дори написва стихотворение за петмеза и „неговата велика живителна сила“.

 

Но често в квартирата му няма и троха хляб. Тогава със съученика си и съквартирант Дончо Даскалов си говорят за вкусни гозби. Пеньо рисува с вкусни думи богати трапези. Докато съмне. Обличат скромните си дрехи и отиват на севлиевския пазар, където продавачите са завили с черги прясно зеле. Съвсем рано е и няма хора. Пеньо отронва: „Философията на живота е много проста. Гладни сме и трябва да ядем, а да ядем, трябва да вземем.“ Грабват някоя зелка и свиват по малките улици до квартирата. Пеньо Продължава: „Но това, братле, не е кражба. Зелето го е произвел селянинът и неговите синове го ядат. Ако имаше някой щяхме да поискаме по човешки. А какво сме виновни, че нямаме пари?“ После с удоволствие похапват – спомня си Дончо Даскалов, историк и професор.

 

В себе си рядко има пари, но битовите въпроси са далече от възвишената му поетична душа. Записват го в ученическия стол, но той не ходи да се храни. Квартирата му е тясна, намира се близо до училището, подредена с книги, учебници и тетрадки. Леглото му е покрито със селска черга. Тук го навестява скръбта, меланхолията и мислите за смъртта.

 

Стихотворенията, които пише по нощите, сутрин става и накъсва на парчета или изгаря в печката. Някои от тях се раждат под влияние на символистите. Много от ученическите му стихове са разпиляни. Той е небрежен и не пази това, което е написал.

 

В тази квартира се скарва с баща си, който отива от село, за да го нагледа и разбира, че синът му пише отново стихотворения. Тогава Пеньо Пенев запалва първата си цигара и не се разделя с тютюна до края на живота си. Остава само с малката финансова подкрепа от сестра си.

 

В Севлиевската гимназия преживява и несподелената си любов към Фани Калименова, която е дъщеря на издателя Сава Калименов, изповядващ идеите на Бялото братство и един от най-просветните хора в Севлиево. Заради девойката Пеньо Пенев се прострелва с пистолета на Димитър Чолаков, негов съсед от Добромирка, който често го навестявал на севлиевската улица „У. Гладстон“ №4, в старата едноетажна къща, където поетът е на квартира. Куршумът минал през малкия пръст на лявата ръка и прасеца на левия крак. Веднага го закарали в болницата и след лечението си там се завърнал в училище, малко омърлушен, но бързо се съвзел.

 

В ученическия си дневник през началото на февруари 1948 г. е записал:

 

„Дойдоха от село мама и татко. Днес се навършват 3 години от опита ми за самоубийство.“

 

Необходимостта от близък човек, терзанията на душата му, които го разпъват на всички страни, създават нуждата от близост. И той често протяга ръка към едно момиче – Светла Спасова, която е негово вдъхновение. Нарича я Клара. На нея посвещава около 60-70 от най-възторжените си стихотворения. За Пеньо Пенев тя остава „голямо и мечтано момиче“.

 

Щом създаде поетична миниатюра бърза да я прочете първо на нея. Пише ù и много писма, които тя получава понякога по три на ден, особено във ваканциите.

 

След време, когато тя е вече омъжена, поетът отива да я търси в Севлиево в бащиния ù дом. Разговорил се с родителите ù, попитал дали е щастлива. На изпроводяк рекъл: „Ако разбера, че това не е така, че не е щастлива и че мъжът и не се отнася с нея, както заслужава, отивам и си я вземам обратно, каквото и да се случи след това! Ще го направя! Сбогом!“ Тогава майката и сестрата на Клара изгарят всичките писма и стихове на Пеньо, от страх думите му да не преобърнат фатално живота ù. 

 

Сред музите му в малкия град са имената на Зоя, Лина, Жени, дори една туркиня – Самие. Докоснал се до нежността им открива своите истини за любовта: „Да обичате, когато ви обичат, когато ви щадят от всякакви мъчнотии, от всякакво усилие, е хубаво достойнство. Но да обичате, когато сте изоставени, забравени, измамени, когато тъпчат сърцето ви, да, това значи да обичаш“.

 

Два месеца преди да завърши гимназия, решава да замине за мините в Перник, а после за Димитровград. Иска да стане поет на строежите.

Очаква го неизвестното. Но и смъртта. Към своя край са дните в училище, но и един силен период в творчеството му. В нощта преди да отпътува отново пише стихове, които горчат, препъват се с неговата самота, сред която му е все по-трудно да живее. Съвсем скоро „Пеньо поета“ ще се превръща в „Поета с ватенката“. 

 

В Севлиевската гимназия всъщност става поетичното му кръщение. По този повод, или по друг, той изрича: „Не, София не е Ерусалим за българската поезия“.


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар