Мирела Костадинова: Поетът Янко Бърнев поставя началото на любовната лирика през Възраждането

Янко Христов Бърнев не ни е оставил своя снимка. Няма да срещнете дори творчеството му в антологиите.  Макар, че то не е голямо, заедно с поемата на Найден Геров „Стоян и Рада“ и стиховете на Петко Р. Славейков е сред първите творчески опити, които представят нежни образи, сърдечни трепети и откровения на един жив и чист български език. Името му е сред забравените ни книжовници от Възраждането.

 

Стиховете му се отличават с простота, наивност, интимност и мелодичност. Съдържат фолклорни елементи, които са почерпани от народните песни. Авторът е не само поет, но и учител, преводач, общественик, църковен певец и журналист. Също разпространител на книги на издателската книжарска фирма „Христо Данов“, както и на някои възрожденски вестници.

 

Дали името му е Янко или Венко е спорно. Приема се първото, защото с него се подписва под стихотворенията си. Спорно е също и родното му място. Една от хипотезите е, че е роден около 1820 г. в село Бърневци, Дряновско. От тук е известен като Янко Дряновец. Селото днес не съществува и нищо не напомня за него. Сигурно в малкото градче получава и килийното си образование, усвоява Псалтира и Наустницата и става учител в село Бяла черква.  

 

Точността в датата и мястото на раждане едва ли е от голямо значение, защото зад неясната му биография се крие личност с поетичен талант, която не успява да се разгърне до край. Това вероятно става заради трудния му живот, бедността, пътуванията му из страната и грижите около шестте му деца.

 

Известно за него е също, че постъпва в прочутото елино-българско училище на Емануил Васкидович в Свищов. Там усвоява взаимната метода. Учителства и в Бяла, където  е един от спомоществователите на драмата „Наполеон Бонапарт“. В малкия град се сприятелява с Петко Р. Славейков и остават приятели за цял живот. 

 

Съпругата на Янко Велика разказвала, че откакто мъжът ѝ се сближил с даскал Петко, ставал по няколко пъти през нощта, за да пише стихове и да ги чете. Те са отпечатани от Манол Лазаров – Софиянец в сборник „Песнопевка“ издаден от карловския книгопродавец Пенчо Радев в Белград. Стихотворението му „Ах, любезна моя мила“ намира живот в друг сборник „Славейче“, който издава Славейков през 1864 г. Там се е подписал с инициали. До нас са достигнали  десет от творбите на Янко Бърнев – девет оригинални и едно преводно. Авторът създава такива поетични образи чрез художествения си усет, че в този период дори надминава самият Славейков.

 

Първите му учители по перо са руските поети, някои сръбски и гръцки автори. Римите му се леят, поетичното му майсторство прозира във всеки стих. Ето редове от творчеството му:

 

Где да те намеря, нежна гълъбице!

И да ти докажа как съм се пленил

в твоя поглед весел, ангел красен, мил!

В прясното ти лице ален карамфил.

 

Чудя се и мая, о любезна моя!

Тая красна хубост кой я е създал,

туй румено лице кой ти го е дал,

а розовите устни тоя бисер бял. 

 

 

След като учителства в Бяла, Янко Бърнев се премества в Ловеч по настояване на Петко Славейков. Това се случило през есента на 1847 г. Става главен учител – „голям даскал“. Преподава в долномахленското училище, където е въведена Белланкастерската метода. Преди него учител там е даскал Георги, който имал слабост към чашката и първенците на града скоро го изгонили. По това време в Ловеч е и Петко Р. Славейков, който пък преподавал в Горнокрайското училище.

 

Докато учел децата на долномахленци Янко минава под венчило с Велика, сестрата на първата ловчaнска учителка Парашкева Нейкова.

Той се славел със строгост сред учениците и почит от страна на ловчанлии. Вярвал е, че „който знае книга, той има четири очи“.

 

Ученикът му Марин Поплуканов разказвал, че „първите чинове били писочници и който свършел писочницата, пишел на табла (плоча), който свършел писането на табла, започвал да пише на книга с мастило“. 

 

Новият учител преподавал алгебра, писменица, славянска граматика, псалтикия, български, руски и гръцки език. Турският не бил задължителен, но и даскал Янко не го знаел. За преподаването му наемали ходжа. Новопостъпилият учител превеждал от старобългарски и руски език. Поради недостиг на учебници преподава от  Венелиновата история и Апостола. Негов е превода на „Кратка свещена история“ в която представя своите схващания за правописа и някои граматически особености на формиращия се книжовен език. Превежда и други книги, но поради липса на средства те не виждат бял свят.

 

Докато учителства в Долнокрайското училище за учител идва и Манол Софиянец, който също пише стихове и двамата се разбират добре в школската работа. Те развиват до добро ниво двете ловешки училища.

Янко снабдява с книги останалите учители, създава се библиотека. По негово време за първи път в Ловеч се празнува  празника на Св. Св. Кирил и Методий. Учениците са събрани в Долномахленското училище, където говори Янко Дряновец. Той се изявявал и като черковен певец. Това изкуство научава в Ловеч.

 

Скоро чорбаджиите на града упрекват Янко Бърнев, че не дава добра подготовка на децата им. Истината е, че хлапетата  не посещавали часовете му. На годишните изпити не представили знания.

 

Във вестник „България“ даскалът разкрива причините за неуспехите: „Тебе ти се ще изпитание – имаш право, но що не поръчаш на учениците, на които ти толкова добро мислиш, да не ходят да копаят лозята и други таквизи, ами да дойдат да се учат? Не видиш ли, че днес иде един / от 15-16 диши/, утре няма пет, дошли след месец. Какъв испит искаш? Дай ми двадесет или петдесет момчета; обвържи бащите им да ми ги не земат да ги водят да берат сливи, да берат срам, да копаят лозя, та чи тогас ако ти не дам испит, смей се…“ 

 

Владиката Иларион също е против училището. Учениците не постят и ядат блажно в сряда и петък. Макар, че е българин той се отнася презрително с обикновените хора и събира от тях пари за алчните нужди на гръцкия патриарх и турския везир.

 

Завихрят се истински разправии, но скоро Янко пак спечелва уважението на първенците и е назначен за главен учител на двете училища – Долнокрайското и Горнокрайското. Ловчанлии знаели, че именно той ще научи децата им на български език, защото е „мъж мъдър и достоян в науката си“. Затишието не продължило дълго. 

 

Скоро чорбаджиите го предупреждават да си търси друго място. Обещават да намерят нов даскал, който знае няколко езика. По това време по-заможните ловчанлии изпращали децата си да учат в чужбина, а това изисквало обучение по френски и немски език. За такъв учител представили дори някакъв ковач. 

 

По това време Петко Славейков вече е избягал в Севлиево. Ловчанлии го упрекват, че се е „умотал в разврат с някоя си Кунка, Марийка и други жени“. В града дори се е пеела песен „чи ще ти доди Даскал Петку Марийке, че ще ти донесе бадеми…“. Горнокрайци дори искали да го предадат на правителството. Преди да избяга през една нощ той оставил бележка на чорбаджиите, че ще му е жал само за ловчанките – „белолики, чернооки, тънкокръсти“.

 

Първите на града се задоволили да изгонят Марийка в Сърбия, където се намирал мъжът ù. 

 

Щом разбрал какво се случва с приятеля Янко Дряновец, Славейков му пише: „И кой знай, тези наши бързоучковци лингвисти може с времето да додат до там дето за един ден да фанат да изучат учениците си на пет-шест езика. Сирота България, не стига дето са плачи от шарлатани доктори, ами да фане да са плачи и от шарлатани даскали!“

 

През 1863 г. Янко Дряновец е принуден да напусне Ловеч. Проблемите с владиката Иларион и първенците на града го оставят без работа с шест деца и съпруга, които разчитат на учителската му заплата. Шестнадесет години от своя живот той посвещава, за да изучи децата на ловчанлии на четене и писане, а никой не го подкрепил и не настоявал да остане.

 

Верният му приятел Петко Славейков, който вече е в Ески Джумая (Търговище) отново му пише: „Плаках като четох писмото Ви…“ Поема задължението да настани Янко за учител на друго място и в същото време му дава кураж:

 

„Какви трудни какви мъчни обстоятелства преминах в живота, но не се поддадох в борбата сы судби… със четырдесет хиледи гроша… пышках аз четыри години, и загрижен стоях и бягах и…. Слава Богу исплувах на тихо пристанище. Борчь ньмам …сякаш се родих!“ Славейков напуска учителската професия през 1865 г. и се пренася в Цариград, където се занимава с журналистика, литература и обществена дейност.

 

Янко Дряновец заминава за Търговище, където отново е учител, но не за дълго. Разправиите с първенците се повтарят. Приятелят му Славейков го препоръчва в Габровското училище и през февруари 1865 г. той вече е назначен в прочутото школо. Славейков, който знаел тежкото му материално положение, успява да склони училищното настоятелство, за да му дадат най-голямата заплата от 5000 гроша. Преподава кратка численица, география и упражняване в чистописание. 

 

Вестник „Македония“ пише, че през 1867 г. училищните изпити са се открили с негова реч. Ето и част от нея: „Богатите стиснали златото като с желязна ръка, та не само за сиротите ни деца не отделят да дадат, но и за своите; не само чуждите деца оставят слепи и убоги в науката, но и своите; не само за своите деца не отделят, но и сами не смеят да отделят нещо за свое удоволствие; и смея да река, че и хляб не ядат толкоз, колкото им ся стои само да събират метал. И има ли по-лошо от тогова, който себе си не мисли?

 

Може ли да обича той ближния си, когато и себе си мрази? Когато дома си обезчестя, децата си жертва на глупостта. Той приема даже и всякакво срамно дело, всяко безчестие, само да си набуха сандъка със злато. И каква надежда от таквиз хора, каква надежда ще имаме и ние да станем учени? Но нека не се отчайваме“.

Думите му са произнесени пред учениците, техните родители, учители, местните първенци и чорбаджии. Обвинението му е срещу богатите граждани, които не се интересуват от просветата на децата. Подчертава, че българите се намираме на последно място в сравнение с други европейски народи по образование. Янко Бърнев призовава богатите граждани да разтворят раклите и да дадат златото си за доброто на децата.

 

Словото му завършва: „Братя! Бог има неизказано множество светила и слънца… той е изсипал в пазвата на земята и среброто и златото!…Беки не знаим, че щастието на този свят е превратно, че богатството носи име Фортуна, че Фортуна днес ако докара, утре измита…“

След училищните изпити през 1868 г. Янко Бърнев напуска училището вероятно заради влошеното си здраве. Завръща се в Ловеч при семейството си. Умира от туберколоза. Така завършва житейския път на този предан на римите и учителската работа човек – допринесъл за книжовния български език и литературата ни.

Един от изследователите на живота и делото на Янко Дряновец е проф. Николай Димков, който успява да събере сведения за възрожденския поет. През 2015 г. Димков издаде книгата „Янко Дряновец“, отпечатана от издателство „Добри Войников“ в Шумен.

Днес, когато човек чете интимните стихотворения на Янко Бърнев, писани преди повече от 150 години, не може да не оцени безспорния му талант и да не изпише името му в любовната ни лирика.


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар