Мирела Костадинова: Книжовникът отец Иконом превежда за българите историята на Александър Македонски

Отец Иконом е седнал върху миндерлъка под слабата светлина на циганското кандилце. В дясната си ръка държи паче перо и скърца с него върху пожълтелите листи, за да преведе от гръцки, дума по дума на чист български език, чуждите книги. 

 

Убеден е, че трудът е радост в живота на хората и той придава смисъл на дните. Ползотворен е само тогава, когато намалява страданията на човек – страдания от нужди или от невежество. А призванието ни е да служим на другите.

 

Такава е философията на възрожденеца Отец Иконом (Христо Попвасилев) в онези робски години, когато подобно на Иван Богоров, милее за чист български език, незагрозен от чужди думи. Отец Иконом е бранител на българщината и мисли за своя народ – за културното му надмощие, свобода и морал. Той е не само свещенослужител, но общественик и книжовник.

 

През 1844 г. превежда от гръцки език „Александрия“, книга която разказва за живота и смъртта на Александър Македонски. Тя започвала с мото: „Историята е гласът на мъртвите, която поучава живите“. Тази книга е на голяма почит през Възраждането и се предавала от ръка на ръка между българите. Самият писател и поет Иван Вазов обезсмъртява спомена за нея в поемата „Загорка“.

 

Ти със таз бунтовна книга
Царството разклащаш!
Ти нощ по къра ходиш,
С комити се срещаш!

Завърна се дядо Лулчо
И с буря в душата
Славната „Александрия“
Зарови в земята.

 

Днес книгата за Александър Македонски е библиографска рядкост. Но, за да се появи на света е подкрепена от много българи основно от Карлово, Пловдив, Пирот, Ниш, Враня, Скопие и Кочане.

От съдържанието ù се разбира, че Филип Македонски, бащата на Александър Велики, не е имал деца от красивата си жена Олимпиада. В неговия дворец е приел гостоприемство и се е спасил от заговор Египетския цар Нектеняви – учен, звездоброец и лекар. Със своите магии той съблазнил Олимпиада. Тя ражда мъжко дете наречено Александър (избран човек). Според самата „Александрия“, Олимпиада признава пред сина си, че Нектеняви, Египетския цар е негов баща. Александър го погребва с големи почести.

 

При бягството си от Египет царят оставил пророческо писмо, в което казва, че след 24 години ще се завърне в родните си земи подмладен. Синът му Александър действително покорява страната, основава там град Александрия и сбъдва предсказанието. След тези големи завоевания той умира млад на 33 години, отровен от грък.

С превода на тази книга Отец Иконом дава не само познавателно четиво на българите. Той ги информира, че във вените на Великият Александър Македонски някога е текла египетска кръв, а не както гърците се хвалели, че тя е тяхна. Чрез последната глава на тази книга преводачът посочва също, че човек не трябва да обръща внимание на временните земни суети, богатства и блага, които остават на земята. А да украсява своя дух с добри дела, с милостиня и прошка, да следва Божия закон.

 

Отец Иконом превежда и други книги с предисловия, които не са отпечатани – „Великий катахизис“, „Численица“, „Слова и поучения за всички свети празници“, „Образци за писма до Владици, Протосингели, Архимандрити, Игумени, търговци, баща, майка, братовчеди и пр.“, „Закон Божий“ и още заглавия, които не виждат бял свят, но остават в архива на книжовника.

 

Той е от благочестив стар карловски род. Баща му е папа Василий (роден през 1790 г.), който сам открива килийно училище в къщата си. Става свещеник и достига до „Архийерейски наместник“. Макар, че е бил заможен човек, не си позволявал никакви излишества. Бил е строг и към петтимата си сина. Съпругата му Ана е образец на карловки за добра къщовница и жена с чисти нрави. Спазвала винаги строг пост по време на свети дни.

Техният най-голям син Христо Попвасилев (Отец Иконом) е роден през 1818 г. Учи първоначално в училището на баща си. По-късно посещава новосъздадената гръцка школа на даскал Райно Попович. Името на малкият Христо фигурира като спомоществовател в „Христоития“ на своя учител. Момчето се учи добре и научава бързо гръцки език. Самият Райно Попович изпитвал особени симпатии към ученика и го насърчавал да стане учител и свещеник. Сред съучениците на Христо са Ботю Петков (бащата на Христо Ботев), Георги Раковски, Иван Богоров.

 

През май 1836 г. Христо Попвасилев, заедно със своя съученик Брайко Генов отиват в Габровското училище при Неофит Рилски, за да изучат новата „взаимно-учителска метода за обучение“. След това преводачът от гръцки език се завръща в родното Карлово и заедно със своя учител Райно Попович става учител. По-късно е и даскал в Сопот.

 

Съвременниците му разказват, че в малкия градец е един от авторитетните люде. Но нравът му бил избухлив. Строг и рязък е в постъпките си, когато става дума за несправедливост. Иначе е весел, приятен, сладкодумен и гласовит. Физически е висок, едър, дори красив с особени проницателни очи, които омайвали и завладявали женските сърца.

 

Преди да мине под венчило, карловки често въздишали по него. Дори някаква мома Сусана Кръклиселйка се закачала невинно с младия учител. Позволявала си да му изпраща кора от печена сладка тиква. Но това не убегнало от погледа на сопотските жени. И те увековечили моминските ù закачки в песен.

Христо ле, младо даскалче,
Сусанке Кърклиселийке ле,
Сладки ли са, Христо, даскалче,
Сусанкините тиквички!

 

Името на Христо Попвасилев оставя светла следа в Сопот. Там младият даскал освен, че учел децата, помагал в черква, говорел за славното българско минало, за да не се забрявят корените.

 

През 1845 г. той се оженва за Мария Маджарова. Вероятно същата година облича расо и служи заедно с баща си в църквата „Св. Богородица“ в Карлово. Следвайки примера му Отец Иконом отваря в своята къща частно девическо училище. В него учат дъщерите на Райно Попович. Една от тях, Елисавета си спомня как при хубаво време младият учител преподавал под лозницата на клисарницата, където преместил по-късно своето школо. Спомня си също как той закусвал с хлапетата и ги водел след училище в строг ред на разходка до „Алтън чаир“ близо до Карлово.

За преподаването си написва „Нова Славяно-Българска граматика“ издадена на 20 ноември 1846 г. Училището му е посещавано от много момичета и в един момент той трудно се справя сам. На помощ му идва даскал Матю Тантилов, учител на Васил Левски.

 

Достойнствата и заслугите на Отец Иконом не са само в образователната работа. Той помага за построяването на църквите „Св. Никола“ през 1846 г. и „Св. Богородица“, където служи като свещеник.

 

Това става след като Султан Абдул Меджид издава известния „Хати Шериф“, с който турци и християни се приближават по права. Тогава българите започват да възобновяват стари църкви и да издигат нови.

 

Това е времето на разцвет на зидарството, резбарството, иконописта и други занаяти свързани с градежа. Отец Иконом помага да се използва това временно султанско благоволение за издигането на двата храма в родния му град. Затова името му е вградено върху голямата мраморна плоча на самият светски престол на „Св. Богородица“ като „ктитор“ протойерей Христо. До него е и името на съпругата му презвитера Мария.

 

Отец Иконом се грижи за миряните и когато е извън храма. Посещава всяко семейство без значение дали хората в дома са бедни или богати. Разговаря с тях и следи за морала на своето паство.

 

Веднъж едно карловско момче отишло да си чете молитва и да си вземе причастие при него. Щом застанал пред Отец Иконом, той погледнал хлапака с пронизващ поглед и попитал строго: „Слушаш ли майка си, баща си? Лъжеш ли? Крадеш ли? Казвай бързо! А слушаш ли учителите си? Караш ли се с другарите си? Казвай! Казвай!“

 

Свещенникът изключително следял за нравственото възпитание на младите и смятал, че това е основата на всяко общество.

 

Неговите служби в храма се отличавали с особена тържественост, богомолците слушали със смирение. Цяло Карлово се стичало да чуе вдъхновеното му служение в черква. Висок и достолепен, Отец Иконом приличал на истински владика. Завистта довлича към него ненавистта на гръцкото началство – владиката в Пловдив.

 

Когато починал бащата на Отец Иконом, той му направил нечувано погребение – такова, каквото се полага само на владици. Погребал го седнал на стол. Ето как описва това страховито събитие Никола Попвасилев, брат на Христо и син на папа Василий. „Покойникът се разнася по разни улици в градът на стол седнал (положен) и облечен с свещеническите си одежди. И като се пренесе през Църквата Св. Никола в църквата му пяха парастас с събранието на премножество народ и от тамо се пренесе в църквата Св. Богородица дето се и упя. Следователно се занесе на Гробищата и се погреба както на столът затова гробищата бяха пълни с премножество народ даже се бяха накачили и по доварите и по дървесата и по къщята и прозорците.“

 

Това страховито погребение уплашило много от жените в града, които гледали зад перденцата на прозорците.

 

През целия си живот Отец Иконом работи за благото на своя народ.

 

Първи въвежда публичните изпити на учениците, които се провеждали в църква. По-късно са въведени и в самите училища. Но от времето на Отец Иконом започва тяхната тържественост и познанието се превръща в празник.

 

Той въвежда традицията да се раздават зелени върбови клонки на Цветница или както са наричали празника „Неделя Вайя“. На един такъв празник изпраща клисаря да набере от тях, за да напомнят „вайя“, което означава „финикови клончета“.

 

По това време в Карлово се завръща Евгения Бояджиева, която учила в Белград за учителка. Тя споделила с Отец Иконом, че иска да изведе учениците в събота срещу Цветница (Неделя Вайя) извън града, за да наберат върбови клонки и с тях да се върнат тържествено в града напомняйки Христовото влизане в Йерусалим в деня на Лазаровото възкресение в събота.

 

От този момент всяка година в навечерието на Цветница карловци заедно с учениците излизали за върбови клонки и се завръщали пеейки религиозни песни. Отец Иконом превръща това в обичай, който е жив и до днес.

 

На този народен будител и книжовник баба Райновица доверила за първи път, че иска да направи женско дружество. Свещеникът се досетил, че такова женско дружество може да бъде ценно, за да могат жените да разменят свободно мисли в онези робски години, когато и мъжете не смеели много да говорят. Точно на карловки приличало да се намесят в обществените работи за свободата на България. Свещенникът дава изцяло своята благословия, поощрява жените да се запишат в новото общество.

 

От Царската врата на църквата Отец Иконом обявява, че той и другите свещенници се отказват от „сарандар“. Някога богомолците са плащали на свещениците определена такса, за да записват името на известен покойник в „книгата на сарандарите“ и да го споменават в молитвите си всеки ден в продължение на 40 дни. „Сарандар“ произлиза от гръцката дума „саранда“, което означава четиридесет.

 

Така първото учредително събрание на женското дружество е станало в къщата на баба Райновица през 1869 г. После заседавали в дома на Отец Иконом, който давал на жените съвети, правел сметките на дружеството.
Гръцкият владика скоро наказва отец Иконом и го отстранява от църквата за това, че не иска да се подчинява на гръцкото влияние.

 

Турците по това време избиват стотина млади карловски мъже и сякаш оставят дядо Иконом да бъде последен в този ужас. „Те не можаха да му простят за гдето бе излезнал с кръста да посрещне и благослови челните разузнавателни отряди на русите (казаците), които се върнаха обратно и оставиха нашето население на произвола на башибозуците и на големите турски войскови части, които, веднага след русите, за зла чест, наново бяха завзели града ни“ разказва Павел Патев в своя беседа за Христо Попвасилев през 1936 г.

 

Отец Иконом (Христо Попвасилев) е обесен от турците през 1877 г. в Пловдив. Минути преди да увисне на бесилото се държал с такова достойнство, че това направило впечатление и на джелатите. Бесилото му е на същото място, където са обесени преди това неговият единствен син и зет.

 

На 3 май 1936 г. карловецът Павел Патев чете беседа посветена на Отец Иконом в дружеството „Васил Левски“ в София. За интересния възрожденец напомня и в салона на женското дружество „Възпитание“ в Карлово. Тази беседа излиза от печат в малка книга. Всички приходи от нея Патев дарява, за да се постави мраморна плоча на дома на този родолюбив българин, който обичал своето родно Карлово повече от всичко.

 

Казвал, че с лазурното небе, със своя благоуханен въздух, със своя горд Балкан и своите прелести е един дивен, богодарствен кът на земята…


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар