Мирела Костадинова: Забравена книга на проф. Никола Саранов за Вазов живее втори живот

Наскоро на книжния пазар се появи уникално фототипно издание на публикуваната през 1943 г. книга на професора по наказателно съдопроизводство Никола Саранов „Иван Вазов като съдия. Наказателното правосъдие у нас непосредствено след Освобождението“. Книгата е написана на достъпен език, което означава, че авторът е държал тя да достигне до широкия читател, а не само до специалистите. Дело е на тогавашната Университетската печатница и за съжаление задълго бива забравена.

Оказва се, че е малко позната сред юристите и литературните историци, макар и едните, и другите да знаят, че Вазов е бил съдия в Берковица. Този период от живота на писателя е почти неизследван. Ето защо проф. Саранов се заема със сериозната задача да запознае многобройните му поклонници и с тази страна от живота и делата му. Ние също се чувстваме съпричастни, защото в годината и месеца, в който отбелязваме 140 г. от рождението на народния поет, се връщаме чрез това издание и към правораздавателя Вазов.

Той работи в Берковица за кратко, само година и половина, но престоят е изключително плодотворен, защото малкият градец го среща с хора и събития, които повлияват на творбите му. Благодарение на тях се появява повестта „Митрофан и Дормидолски“, която разсмива цяла България. Берковица просветва и в романа „Нова земя“: „един от хубавите балкански кътове, царство на прохлада, сенки и горска поезия“. Вдъхновен от природата, от видяното и преживяното, през през 1879 г. Вазов пише поемата „Грамада“, в която е залегнал действителен случай от живота на хората в този край. Така се раждат и стихотворенията „На детето-детенце малко“, „Малини“, „На Ком“. През 1880 г. създава и „Моята съседка Гмитра“. А две години по-късно в Пловдив се появява „Загорка“ със сюжет, отново вдъхновен от преживяното през този период.

Написаното от проф. Саранов хвърля светлина върху съдебната уредба на България през годините, когато все още има недостиг на добре подготвени юристи. „Ето защо книгата може да се чете и като популярна лекция по история на Третата българска държава и нейното наказателно правосъдие до края на 19-ти век“ – пише възкресителят на тази книга, професорът по наказателно-процесуално право Веселин Вучков във встъпителната си студия. И пак той ни разказва интересни случки от житейския и професионален път на Никола Саранов, завършил Юридическия факултет на СУ през 1920 г., след това продължил образованието си в Хале (Германия), където защитава и докторска дисертация. Десет години по-късно специализира юридически науки в Гренобъл (Франция).

След завръщането си работи като съдия в Орхание, днес Ботевград.

Проф. Саранов е автор и на книгите „Дактилоскопия“ (метод за идентификация на човека по отпечатъците на пръстите, основан на уникалната рисунка на човешката кожа – М.К.) и „Криминалистиката и нейното приложение в България“. Назначен е за асистент в катедрата по наказателно право и това дава началото на професионалното му развитие, част от което е воденето на различни курсове. Основоположник е на криминалистиката в България. Членува в авторитетни международни организации. Оставя голямо научно наследство – монографии, студии, учебници, статии, написани на различни езици, публикувани у нас и в чужбина. Днес те все още очакват своите изследователи.

През 1944 г. проф. Саранов е принуден да напусне университета по политически причини, но продължава да работи. Учи турски език, пише отзиви за книги, включително и за книгата на Вера Мутафчиева „Летопис за смутното време“. През тоталитарните години името му е забравено. В студията си за именития юрист проф. Вучков разкрива детайли от работата на Държавна сигурност срещу него.

Авторът на „Иван Вазов като съдия“ е личност с вкус към литературата. Обичал е не само Вазов, но и Достоевски. По повод на последния казва, „че всеки един юрист би могъл да открие отговорите на големите си въпроси в творчеството на бележития руски писател“. В начало на книгата Саранов разкрива причините, довели трийсетгодишния Вазов в Берковица. Именно тук писателят за пръв път истински се докосва до природата и се вдъхновява от нея. Опознава отблизо и хората. Веднага след пристигането му с параход през Лом бил настанен в къщата на берковския първенец Клисурски. След това го преместили в турска къща, в която нямало дори легло. Един от членовете на съда заема на Вазов креват, по-късно писателят сам си набавя останалите мебели.
Хазайката му се казва Зихра (Парашкева). След смъртта на бея се ползвала с покровителството на един руски офицер, който я покръстил. Когато и той напуснал Берковица, заживяла сама в малкия градец. Вазов я наричал Пеша. От други източници се знае, че тази жена оставя незабравими следи в живота на поета, но по-късно отдала сърцето си на обикновен писар. Вазов вгражда образа ѝ в романа „Нова земя“. А самият той всяка вечер, в сезона на малините, причаквал в планината младите момичета, които ги берели в кошници. Привличали го волните им смехове и песни. Обичал да се прибира в градчето привечер с тях. Така се ражда стихотворението му „Малини“.

Книгата на проф. Саранов, освен всичко друго, ни предлага интересен портрет на Вазов като председател на Берковския окръжен съд. Ето как изглеждал: „Той бил наречен „председателят с червената фуражка“, понеже ходел в делнични дни само с фуражка, обшита с червени шарени гайтани, а в празник – с сабя, прикачена през рамо с червена, 4-5 пръста широка лента, шинел с лъскави металически копчета и пагони“. Това облекло не е по желание на писателя. Самият той не обичал белезите на властта. Но министър Тодор Бурмов разпоредил всички председатели на окръжните съдилища у нас да бъдат облечени в униформата на руски статски съветници. А тя се състояла от военна шапка, редингот с позлатени копчета и пагони, препасан с шпага.

Когато през 1880 г. по време на Великденските празници бъдещият класик се завръща в София, вижда, че столичните съдии не се съобразяват със заповедта на министър Бурмов и се движат в цивилно облекло. Прибрал униформата си в гардероба и не я облякъл повече.
Хората от Берковица са имали добро отношение към Вазов като съдия. Това едва ли е случайно. Макар да не е завършил юридически факултет, авторът на „Под игото“ и „Нова земя“ показва завидно чувства за справедливост и вътрешна нравственост. Именно те го ръководят при вземането на решения, а не толкова повелята на законите. Справедливостта и нравствеността са висши добродетели в юрисдикцията на древните гърци. Този начин на правораздаване бил в унисон с представите за добродетелност и справедливост на хората в нашия градец. Писателят изхождал от човечността, която без друго винаги го ръководи в книгите му. Въпреки че имал желание да бъде справедлив и обективен, съдията Вазов не можел да угоди на всички. Започнали оплаквания от него по вестниците или на ухо, които достигнали в Министерството на правосъдието.

Книгата „Иван Вазов като съдия“ представя подробности и за онази прословута смъртна присъда, издадена на 7 април 1880 г. от Вазов, срещу кучето на един берковски гражданин, което изяжда 19 агнета и ярета. Саранов публикува целия текст на наказателното дело.
Отзвукът за работата на Вазов като съдия достига Министерството на правосъдието. Истината е, че литературните му успехи стават причина недоброжелатели да вперят поглед в съдийската му работа. Накрая всичко добива вида на атака срещу неговото честолюбие. Вазов устоява на нападките, защото дълбоко в себе си знае, че и като съдия работи за България.

Не стихват слуховете, клеветите и нападките срещу него във вестник „Витоша“. Последните са описани подробно от проф. Саранов. В един момент вестникът спира да излиза от печат и писателят най-сетне може да си отдъхне от агресията на зложелателите си.
Друго голям писател, Алеко Константинов, прави така, че историята с осъждането на кучето да придобие популярност. Описва я с присъщия си хумор и сарказъм. Двамата са стари познайници от канцеларията на свищовския губернатор Найден Геров. По делото с кучето Саранов обобщава: „Ако днес някой съдия в Европа би произнесъл присъда, подобна на тази, която току що посочихме, това би се счело за юридически скандал и издалият я магистрат би бил незабавно уволнен“.
Въпросната история, която ни кара да се удивляваме и усмихваме, не е единствена в годините след Освобождението: някакъв съдия осъдил вадичка да не тече през определено място. Саранов дава примери с комични съдебни процеси във Франция през 14 век, когато са издавани присъди срещу скакалци, гъсеници и бълхи. Дори гръцкият поет Аристофан в своята комедия „Оси“ рисува осъждането на кучето Лабет, което се вмъква в кухнята и излапва сицилийското сирене. Една хитрина на защитника отървала горкото животно от бесилото…

Професорът по наказателно право подробно ни представя и „залата“, в която заседава берковския съд. Както и колегите на поета – Ю. Шишков и Иван Стоянов. Избрани членове са: Гоца Първанов, Герасим Истатиев, Ценко Петров и Рангел Кузманов. Саранов добавя подробности, свързани с реда, процедурата, полагането на клетва, която изисквала целуване на Кръста и Евангелието и произнасяне гласно: „заклех се“.
Един друг изследовател на берковския период на Вазов, Велислав Кацаров, разказва, че поетът бил доста разсеян по време на делата. В много от тях с него, като съдебен заседател, бил някой си Колчо от с. Препължене, заможен човек. След края на едно дело на излизане от залата погледът на Вазов попаднал на Колчо и писателят-съдия чистосърдечно се обърнал към него: „О, бай Колчо, добре дошъл от село, как си, какво правиш?“ Само до преди минути двамата стояли един до друг.

В своята книга проф. Саранов разглежда още въпроса за ценза на назначените съдии и държавни чиновници в България след Освобождението, както и тяхната дейност. Известно е, че тогава има недостиг на дипломирани юристи. Ето защо са били назначавани на работа интелигентни и авторитетни българи като Вазов. А назначените на свой ред са считали това за огромно доверие и са гледали на работата си като на родолюбив дълг. „Разумът на Иван Вазов, както той сам признава, му е посочил, че той не познава правните норми. Но липсата на по-подготвени от него навремето е била една от причините, която го е накарала да приеме по-скоро длъжността председател на Берковския окръжен съд, отколкото да заслужи упрека за неродолюбие…“ – пише проф. Саранов.
В годините след Освобождението най-често в съдилищата се разглеждали дела, свързани с неизплатени заеми, добитък или обидно поведение. Прокурори, съдебни следователи и нотариуси нямало. Призовките се разнасяли обикновено от тъжителите и ищците. Саранов разказва и за други интересни образи и процеси в храма на Темида, които могат да ни развеселят.

Вазов напуска Берковица през 1880 г. и заминава за Пловдив. Към края на същата година е закрит Берковския окръжен съд. С това завършва един важен етап от житейската и творческата биография на писателя.
Новото издание на книгата, написана от проф. Саранов, е илюстрирано от Калин Николов. Без съмнение можем да заявим, че направеното от художника е помогнало много книгата да заживее втори живот. Корицата ползва снимка на Вазов като съдия в Берковица. От нея ни гледа красив и снажен българин, в описаната вече руска униформа и пагони. Графиките на последните страници изобразяват писателя в типичната атмосфера на градчето.

Разлиствайки страниците на фототипното издание, читателят заживява с духа на следосвобожденска България, удивлява се на колорита и нравите на тогавашния българин. Но болезнено ясно отчита и нещо друго: как и откъде започва животът на съдебната ни система и какво представлява днес. Въпреки изобилието от дипломирани юристи с много опит и професионална квалификация у нас и в чужбина…


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар