Мирела Костадинова: Антон Страшимиров откраднал жена си, защото родителите ѝ не му я давали

Някога писателят Антон Страшимиров бил висок и строен, с живи очи. Обличал се с вкус, носел черно пардесю и връзка винаги вързана на фльонга, с черна рошава коса, мустаци и брада, буен, засмян и съсредоточен в себе си. В късна възраст се подпирал на бастун. Разхождал се обикновено със съпругата си в Борисовата градина или предпочитал компанията на близки приятели. Общувал избирателно и не с всеки. Самочувствието му било по-голямо от обичайното – уверен бил, че е голям писател, равен на Вазов. Смятал се за най-големия наш драматург и романист. Обичал да бъде център на внимание и не търпял чужди мнения.

 

Първите стъпки в литературата прави в шуменското списание „Искра“. Тогава е в девети клас на Садовското земеделско училище. Публикува и стихове. Творбата, с която става популярен е „Кочаловската крамола“. Първата му книга е „Смях и сълзи“, с разкази и повести издадена през 1897 г. Тя също му носи известност.

 

Имал вродено отвращение към кариаристите, грабителите и потисниците на обикновените хора. Беснеел срещу всяка несправедливост в обществото. Възхищавал се от добрите човешки начинания. Понякога обиквал някого с нежни чувства, после го пренебрегвал при най-малък повод. Той бил вечният недоволник, бунтар и самонадеян храбрец, своенравен и капризен. Когато нападнел някого – държал до край. Стряскал и зашеметявал хората край себе си. Обидите му били злъчни, дори жестоки. Държал се дръзко откровен към хората. „Стилът е преди всичко дело на темперамента“, казвал той.

 

Индивидуалзмът му впечатлявал. Презирал сивотата в живота. Обичал личната си свобода, не се чувства задължен към никого и нищо. Не се отдавал на малодушието, дребнавостта и завистта. Цял живот живеел от своето даровито перо, никога не е заемал синекурна длъжност. През живота си е работил като ратай, бояджия, слуга в кръчми и кафенета. Също е бил книговезец и оръжеен чистач по Добруджа, но и учител в различни градове на страната.

 

Никъде не го задържали на работа повече от година, заради непокорството му. Училището било тясно пространство за този буен човек. „Не можех да учителствам две години наред в едно и също село: пропъждаха ме“, разказвал той. Хората по селата го обичали и го наричали мило „даскал Тончо“. Учителят Страшимиров обединявал учителите в дружества, а после и в учителски съюз. Обикаляйки от град на град, от село на село, той черпи своите сюжети. По-късно пише пътеписи.

 

Заминал в Швейцария, където две години следвал география, слушал лекции по психология и литература, интересувал се от геология и икономика, пишел за наши народни обичаи.

 

През 1898 г. се завърнал в България и две години преподавал литература във Видинската гимназия. И от там го уволнили. В този град издавал сп. „Праг“, събрал в книга първите си разкази. Във Видин се срещнал и със съпругата си Стефка Симова. Габровските ù родители не я давали, защото Страшимиров е писател, а този занаят не можел да изхранва бъдещото семейство. Огорчен и обиден Страшимиров написал писмо до поета Кирил Христов: „Пролет ще пукне и аз ще прелетя през Балкана и ще открадна либето си, защото не ми го дават“. Така и станало – венчали се на 15 юни 1900 г. в Соколския манастир. „Не бракът е венчалният пръстен, а – любовта“, обичал да напомня той. След години Страшимиров нервно пушел и по цели дни не говорел с жена си. А, когато тя си отишла от живота, неутешимо страдал за нея. Двамата не преживяват радостта и мъката да имат свои деца.

 

След сватбата си той отново станал учител, този път в Педагогическото училище в Казанлък, където участвал в дейността на читалище „Искра“. В града на розите пише романите „Есенни дни“, повестта „Габровка“, „През Шипка“, „Змей“, драмата „Сватба в Болярово“.

 

През 1908 г. станал народен представител в листата на радикалите от Видин. После се посветил на Македония и нейното освобождение, съратник е на Гоце Делчев и Яне Сандански. Македония е негова голяма болка и тя присъства в творчеството му. Сюжетът на романа му „Роби“ също е свързан с освобождението на Македония.

 

Няколко пъти е даван на съд заради обида на княза. По-късно го изправили пред Пловдивския военен съд заради един командир на полк, който четял личната му кореспонденция. Страшимиров го призовал на дуел. Пътувал отново до Швейцария и когато се завърнал го затворили в Черната джамия, там останал само месец. Обвинили го в съучастничество за убийство. След като се измъкнал и от това премеждие се отдал на театъра. Създава „Сватба в Болярово“, драмта „Вампир“, комедиите „Свекърва“, „Къща“ и др. заглавия, които впечатляват публиката.

 

В София живеел на улица „Любен Каравелов“ №32 в скромна едноетажна къща, заедно със своята съпруга. Къщата гледала към Витоша, а той обичал тази планина и ù се любувал от прозореца. Масата, върху която работел била старомодна, а върху нея имало обикновена стъклена мастилница, писалка и много книги и бележки, металическа попивателна и електрическа лампа със зелен абажур. Пишел наметнат с леко домашно пардесю, защото лесно се простудявал. В тази стая написал „Вампир“ и „Свекървва“, но не само тях…

 

През целия му живот някакво безпокойство владее духа на писателя и не без повод Иван Вазов пише: „Той минава за невменяем човек в обществото“. Страшимиров си позволява да критикува д-р К. Кръстев, Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров и Яворов. Води дълги полемики с „Мисъл“. Искал да се прави друго списание. Дори дръзнал да нарече д-р Кръстев „литературен сметкаджия“ и отрекъл способностите му на критик.

 

За Яворов говорел, че лъже много, но плакал над неговото стихотворение „Нощ“. Отричал и П. Ю. Тодоров, но „тук там намирал нещичко“. Обвинявал го в немцизъм, в това, че правел щателна обработка на текстовете си, а от тук убивал всичко.

 

Скандалният му нрав проличава и в друга история, която разказва Александър Балабанов в спомени за Антон Страшимиров.

 

В конкурс за пиеси, с които желаели да се се открие Народния театър през 1907 г. участвал Петко Ю. Тодоров. Той грабнал премия с пиесата си „Първите“. Страшимиров, обаче вземал две премии – първата за „Свекърва“, а втората за „Отвъд“. Дал ги за разглеждане написани с различни почерци и псевдоними.

 

Един ден Балабанов и Тодоров си стояли в кафене „България“, говорели и се възхищавали на смелостта на Страшимиров. Никак не били благосклонни към него. В този миг край тях минал самият той горд и наперен. Погледнал презрително, но не поздравил. Отминавал масата, а Тодоров се обадил след него:

 

– Браво бе, Антоне, ние с по една, а ти – хоп – с две наведнъж…

 

Страшимиров без да се обърне към тях извиква високо:

 

– И без да миткам като тебе от капия на капия…Вот тебя, здрасти!

 

Балабанов и Тодоров си отишли възмутени. Отправили се към Народната библиотека. В обща стаичка там работели Тодоров и Яворов. Разказали му случилото се, а той скочил от масата:

 

– Дуел! Нищо друго – дуел!

 

Балабанов и Яворов се обявили за секунданти и тръгнали да търсят Страшимиров, за да му искат обяснения и да му обявят дуела.

 

Обикновено той се навъртал към кафене „Македония“ близо до банята, с македонските комити. Яворов отронил пред Тодоров:

 

-С револвери! Я иди двеста крачки нататък…Не! Не може двеста крачки! Много е далече… Сто! И сто е далече! Петдесет.

 

– Абе ти наистина ли мислиш, че ще ги вадим на дуел? Петко не е пипал револвер, слаб е като тръстика, пък и…

 

– Честта му е засегната, ако трябва ще умре за честта си. Петдесет крачки!

 

Двамата ги измерили и продължилш да вървят.

 

В кафене „Македония“ наистина намерили Страшимиров, весел и щастлив. Извикали го и седнали около маса. Страшимиров бил любезен с тях и се радвал, че са го открили. Помислил, че идват да го поздравят за двойния успех и попитал:

 

– Какво ще обичате? Кафе, сладко, локум? Сироп?

 

– Антоне, ние не искаме нищо, ние сами ще заръчаме по една газоза, лимонада. Донесете ни три шишета! – поръчал Яворов, а после продължил.

 

– Господин Страшимиров!

 

Страшимиров изблещил презрително и злобно очи…. А Яворов продължил:

 

– Вие сте обидили кръвно един наш добър приятел, името му е Петко Ю. Тодоров. Дойдохме да ви поискаме обяснения.

 

– Кой? Аз? Обяснения? Аз съм гений! Аз мога всичко да правя и да казвам. Вашите закончета не ме засягат. Вие, такива буболечици на тая земя!

 

И Яворов, и Балабанов кипнали, а Яворов изревал:

 

– Ти до сега беше обидил само един наш приятел, а сега обиждаш вече и лично нас…

 

Яворов грабнал в ръка едно шише пълно с лимонада, а Страшимиров блъснал от масата другите две шишета, които паднали и се счупили на земята. Скочил от масата. Яворов озверял хвърлил шишето подире му, но то се разбило във затворената вече врата и се счупило.

 

Още на другия ден Яворов и Балабанов описват случилото се във „Вечерна поща“, И дуелът свършил с това…

 

От тогава Страшимиров не поглеждал Балабанов и Яворов. По-късно се сдобрили, но години след това…

 

В края на живота си Страшимиров останал сам. Все бил притиснат от мисълта, че постоянно работи, а все живеел в мизерия и правел заеми.

 

На 7 декември 1937 г. във Виена си отива от живота един от най-колоритните ни писатели. Днес години след смъртта му още се чуват думите му: „Който дан плаща на мърсителите на своята земя, сам мърси земята си свещена“.

 


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар