ЛИЧНА ДРАМА: ​Само любовта може да те спаси от ада на отчаянието

В желанието си за по-добра заплата съпруга ми сменяше работа след работа. Ипотеката на апартамента, нуждите на дъщеря ми – всичко изискваше пари. В забързаното ежедневие съм пропуснала точния момент на внезапно нахлулата беда. След работа мъжът ми започна да се събира с разни пияници, а понякога ги водеше у дома да си допият. Никакви уговорки не помагаха. Всеки път ми обещаваше, че това е за последно, но последният път така и не настъпи. След известно време наш роднина му помогна да си намери добра работа. Получаваше редовно премии, шефовете го харесваха, но и там успя да си намери „добри“ приятели. Колкото и да се надявах, че съпруга ми ще спре да пие, не се получи. Заради пиянските му изпълнения го изгониха и от новото работно място. Предлагах му да влезе в клиника – отказа. Той не се считаше за алколик, макар че не минаваше и ден без да се напие. Имаше дни, в които пиеше от сутрин до вечер. Страхувам се да си припомня, колко сълзи съм проляла. Най-много се изтормози дъщеря ми. Какво ли не направи в опити да го откаже от алкохола! Плачеше, умоляваше го, говореше му, че се срамува в какъв човек се е превърнал баща й…. А той дори понякога изчезваше с дни от вкъщи. Имах чувството, че живея в непрогледна тъмнина.

И после се случи непоправимото. След неколкодневен запой съпруга ми се обеси.

Не си спомням, как сме го погребали. Нямам дори и спомени, кой присъстваше на погребението. Страдах, плачех, направих два неуспени опити за самоубийство, и само дъщеря ми успя да ме извади от бездната, в която стремглаво падах. С нейна помощ успях да се съвзема. Измина известно време и животът се върна в обичайният си ритъм. Един ден дъщеря ми реши да направим малък ремонт на апартамента, когато внезапно си спомни, че на погребението наш познат ми беше предложил помощта си в случай на нужда. Обадих му се и след няколко дни Венци ни дойде на гости. Дъщеря ми много го хареса и с палава усмивка ми пошушна на ухото: “ Мамо, такъв мъж ти трябва – спокоен, работен…“ С негова помощ успяхме да направим и ремонта на апартамента. По това време много се сближих с Венци и една вечер, на раздяла, той ме хвана за ръка и тихо каза: “ Много си млада, за да се погребеш жива. Виж мен – седем години изминаха откакто загубих жена си. Трябва да продължиш да живееш!“

Но аз се страхувах да бъда щастлива. Огънят в очите ми отдавна беше угаснал, а косата – леко побеляла. С цялата си любов Венци отново разпали пламъка на живота в мен. От няколко години живеем заедно и чак сега разбрах какво е доброта, нежност и истинска любов. И какво е истинско щастие! Той ме научи!

Източник и снимка: интернет

Твоят коментар