ЛИЧНА ДРАМА: ​Затвора на моя живот!

Вечер седя до късно, защото не ме хваща сън. По някое време усещам, че нямам сили и се тръшвам в скапаното, добре познато легло. След дълго въртене и мрачни мисли, очите ми се затварят…. И започва поредния кошмар – сънища тип – насилие, страшни образи и абсолютен ад, докато спя. Когато се стресна и отворя очите си, в първия момент чувствам, как все едно са ме смачкали… тялото ми е като пребито. Не ми се става от леглото, защото нямам желание. Ставам с триста зора от леглото. Правя кафе, паля цигара. В момента живея с вуйчо си, който е алкохолик, и старата си баба, която всеки божи ден, още щом стана от сън, започва да мърмори, да кълне и чумосва… И постоянно натрапване – „Яж“, „спи“, „защо седиш до късно“, „къде ще отиваш“? …. Все едно съм малко дете без право на лично пространство и свобода. Това ме задушава, кара ме да се чувствам напрегнат, унил и вътрешно гневен . Постоянно се опитвам да им кажа, че аз съм отделна личност и имам право да определям живота си и не е правилно да слушам постоянно подценяване, разпити и обвинения, сякаш съм предмет… Следват караници, защото разбирането го няма!

Израснах в среда, където липсваше каквато и да било форма на любов, мир и свобода. Баща ми дълги години ни тероризираше и не ни даваше право на собствено мнение и живот. Все той прав и дори бяхме длъжни да се обличаме, както каже той, да говорим, както каже той. Понеже страда от мания за величие и в същото време е маниак на тема дрехи и жени, цял живот е живял така. Майка ми от собствената си слабост го търпя цели 19 години, в които следваха раздели и събирания. Така и не се разбраха. Роди се второ дете – брат ми. Последва развод малко след това и нещата станаха още по-трудни. Защото израснахме при майка ми и баба ми. Не познавам дядо си, починал е, когато съм бил малък. И така две слаби жени, отнеха моето бъдеще и това на брат ми. Брат ми биваше глезен и оправдаван за всичко. А аз бях отделен и без вина виновен. Майка ми страдаше от параноя и прехвърли собствената си слабост върху нас. Двете с баба и ни контролираха до крайност. Искаха да знаят всяка крачка, която правим. Следваха заплахи, че ще се обадят на баща ни, който идваше от време на време и ме биеше до посиняване. Дори е пробвал да ме задуши. Манията им за власт над мен беше масова. Постоянно ми се повтаряше, че светът е ужасен, че ще ме убият, ще ме отвлекат, да не говоря с никого. Че съм длъжен да се подчинявам, те били длъжни да ме възпитат.. Но това не беше възпитание, а жива мания и мъчение.

Отделен е фактът, че редовно слушах, колко нежелано дете съм и било по-добре да не се раждам. Брат ми колкото растеше, толкова взимаше чертите на баща ни. Същите маниери, същата агресия, и неадекватно поведение. Създаваше интриги у дома и се смееше, когато успяваше да скара всичко живо и да предизвика трагедии. Дори си позволяваше да посяга на нашите. Но беше под крилото им, а те винаги го толерираха. Незнайно защо и по каква причина! Между нас се пораждаше омраза и презрение. Не разбирах отношението на собственото си семейство и всеки път, когато се опитвах да открия пред тях душата си, срещах неразбиране. Затварях се в стаята си и получавах депресии. Изпадах в странни състояния. Исках да посегна на живота си. Когато тръгнах на училище вече бях със страхова невроза и социално неприспособим. Не можех да си намеря никакви приятели, нито кръг. Това съвсем ме убиваше. Освен всичко останало ме тормозеха и в училище. Просто защото бях притеснителен и не можех да се впиша в никаква среда. Осемте години, през които учех, бяха моят абсолютен кошмар. Понасял съм унижения от всякакъв тип. И когато се приберях в дома си, следваха разправии заради брат ми, а вечерта вуйчо ми се напиваше и започваше да ни псува и тормози. Баща ми ни заплашваше дори от разстояние.

Така изминаха много години от живота ми. Години, в които нямах никакъв живот на млад човек, никакви развлечения. Нито ласки и добри моменти, от които има нужда едно човешко същество. В крайна сметка след завършване на осми клас, вече бях съсипан. И ужасно слаб, защото винаги съм бил физически слаб, а това ме комплексираше още повече. Така прекъснах своето образование, защото изпитвах страх да доближа училищен двор. Последва насилие за пореден път от страна на баща ми придружено със заплахи. Накрая се отрече от мен. Следващите години станаха още по-жестоки.От отчаяние и само за да избягам от критичната обстановка у дома, започнах да се събирам с лоша компания. Нямах никакъв опит в живота, заради постоянния контрол и ограниченията, които ми се налагаха години наред. И заради това попаднах в първата компания, която ми обърна внимание. Заради тях затънах още повече. Защото тези хора бяха алкохолно зависими. Попадайки там се превърнах в част от тях. Започнах да пия. Да пуша. И пропадах неистово, с пълни темпове. Това продължи някъде година и половина. В крайна сметка събрах сили и скъсах с този начин на живот. Оттам нататък се затворих между четири стени. Спрях да излизам. И всеки ден беше жив ад. Затвор. Нещата в къщи ставаха все по-лоши. Караниците бяха драстични, а майка ми вземаше винаги грешната страна. Баба ми с годините ставаше по-мрачен и негативен човек,а вуйчо ми все така прекаляваше с алкохола. Малкото случаи, в които излизах, виждах презрението в погледите на хората и все се намираше някой, който се опитваше да ме обиди или нарани. Бях изтъкан от страхове. Усещах, как живота ми е абсолютна пустош. Нямах приятелка, нито приятели.

Това ме съсипваше и аз слабеех с всеки ден. Топях се. Напрежението в нашия дом ескалира, когато майка ми доведе един престъпник в нашия дом, който се представяше за спасител на семейството ни. Правеше се на уникален и грижовен човек и даваше големи обещания. Впоследствие се оказа личност с тъмно досие и абсолютен лъжец. Но когато го разбрахме, семейството ни беше на ръба и затънало в куп борчове и дългове. Освен това с брат ми на няколко пъти щяха да се сбият, защото брат ми ревнуваше, че майка ми е вкарала друг мъж в дома ни. С много усилия успяхме да го изгоним, но последиците, които остави, белязаха всички. След това нещата се влошаваха все повече и повече. Майка ми и баба ми тотално бяха загубили контрол над брат ми, който си правеше каквото си поиска, включително и проявяваше агресия спрямо тях. Всичко това беше вследствие от факта, че те винаги му казваха, колко е специален и че всичко му се полага на тепсия. Величаеха го, а той носеше същия манталитет на баща ни. Стигаше се до луди сблъсъци между него и мен, които прерастваха в див и семеен скандал. От това насилие стигнах до състояние, в което не можех да търпя нито гласовете на хората около себе си, нито техните лица. Усещах безсилие. Без завършено образование, без никакъв опит в каквато и да било сфера.Не виждах никакъв изход за себе си. Няколкото пъти, в които опитах да започна някаква работа, беше пълен провал. Още с попадането ми сред работен колектив, целия се изчервявах и изпитвах скованост. Докато ми се кажеше, какво трябва да правя, аз вече го забравях… Единственото нещо, което имам като развлечение, е интернет. Да, от няколко години насам водя виртуален живот. Единственото, което ме разсейва в моят безсмислен и изпълнен с ужаси живот.

Това, разбира се, има и лоша страна. Защото чрез интернет търсих спасение и обич, които не виждам никъде около себе си. И си мислех, че ги намирам. Пишейки с момичета, се случваше да се влюбвам и да копнея за тях. Седях по цели вечери пред компютъра, мислейки си, че поне тук, от някое създание съм обичан. Но всеки път ударях на камък. В един момент въпросното момиче, на което се надявах, просто ме игнорираше, или ми казваше, че няма как да сме заедно, че не може да бъде с мен. Късах се от рев, не се хранех, понякога пиех. И се питах, защо, по дяволите, никой не ме обича … И отново се надигаше в сърцето ми бунтът – лудия гняв към семейството ми, заради което сега не мога да имам нормален живот и не мога да предложа нищо на момиче. Виждах, как всеки път, когато споделях историята си на някое момиче, нейното поведение се променяше и тя просто ставаше различна в отношението си към мен. Но аз знаех, че моят живот има стойност и че като всеки човек на тази земя, заслужавам да бъда мъничко щастлив… Последните три години от живота ми са повече от ужасяващи..

Вече три поредни лета си събирам багажа и заминавам от нас. Виждах като единствен изход, просто да се махна от дома си и да тръгна нанякъде.Разбира се, без да давам никакво обяснение на семейството си, къде отивам и какво мисля да правя. Те само знаеха, че се махам, и следваха скандали и упреци. Бях тотално объркан, защото нямах представа, къде отивам и какво ще стане с мен. Но все пак тръгвах . Оттам започваше поредната черна част в моя живот. Скитах по улиците безпътен, спях по чакалните на гарите, защото не можех да намеря за себе си дом. Търсих някакви сдружения или друг вид учреждения, които да ми помогнат по някакъв начин, но така и не намерих помощ. Някои ме отпращаха, други не можах да открия. Така бях по цял месец и как оцелявах, само аз си зная. По улиците ми се случваха различни неща; гонен бях от наркомани и на няколко пъти щях да бъда отвлечен. Но до някаква степен се чувствах най-сетне свободен. Защото не виждах ужасът у дома, нито лицата на моите мъчители. Няколко месеца по-късно попаднах в секта. Успях, слава Богу, да се отърва и оттам. За мое нещастие след месец скитане, бях крайно отпаднал и с рани по краката си. Осъзнавайки, че няма как, трябваше да се върна отново в същия ад. Мисълта, че отново ще се върна в затвора, от който избягах, ме убиваше! От известно време съм отново в същата и брутална обстановка.

С тази разлика, че майка ми и брат ми се изнесоха на квартира. Останах да живея само с баба и вуйчо. Но както споменах в началото на изповедта, баба ми непрестанно е сърдита. Нея я дразни факта, че седя нощем до късно. Дразни я, че навън хората вдигали шум. От друга страна вуйчо ми продължава да пие и когато е пиян, в нас се вдигат грандиозни скандали. А единственото нещо, което искам и за което си мечтая, е просто да живея спокойно. Да бъда нормален човек. Миналото да остане зад гърба ми. Защото в противен случай – не знам дали има смисъл изобщо да живея на тоя свят …

И.К

Източник: facebook.com

Твоят коментар