ЛИЧНА ДРАМА: Убиецът на дъщеря ми ме погледна в съда и нагло заяви: “ Един ден ще бъда свободен, но твоята дъщеря никога няма да излезе от гроба.“

„Аз убих дъщеря ви,“ – спокойният глас на зет ми ме събуди в 7 часа с ужасната новина. Но всичко по реда си. Нина беше моето момиченце, което тази година щеше да навърши 22. Така се случи, че с баща й бяхме заедно едва няколко дни, а после всеки си пое по пътя. Бях едва на 25 и не бързах да се омъжвам. Но месец след раздялата ни, разбрах, че съм бременна. Без да се замисля, моментално взех спонтанното решение да направя аборт. Ще се отклоня леко, но искам да ви кажа, че отдавна се грижа сама за себе си. Баща ми умря преди 10 години, а майка ми преди 3, и със сестра ми Ирина останахме сами на този свят. Ирина беше по-голямата от двете ни, разполагаше със собствен апартамент, добра работа и чудесен съпруг.

Но един ден, прибирайки се от разходка, видях, че сестра ми ме чака пред вратата. Лицето й беше бледо и трудно се държеше на крака. Поканих я да влезе и след като си почина, сестра ми уморено каза: „Наталия, болна съм. Имам рак в последен стадий. Вчера ме принудиха да направя аборт.“ Останах без въздух, но Ирина продължи да говори: “ Нати, моля те, не убивай детето си. Нека живее, заради мен. Скоро ще умра и ти ще останеш напълно сама. Това е последната молба на умиращата ти сестра.“ И досега, щом си спомня разговора ни, сълзите неудържимо се стичат по лицето ми.

След три месеца Ирина издъхна в ръцете ми.

Половин година след смъртта й родих дъщеря си Нина. Чак сега разбрах как изглежда истинското щастие и какво е всеотдайна любов. Всяка седмица двете посещавахме гроба на сестра ми, а там често се засичах с мъж на средна възраст, който посещаваше съседния гроб. Казваше се Артър и преди 6 години беше загубил съпругата си и нероденото им дете. Две години по-късно, двамата се оженихме. Артър прие Нина като своя дъщеря и никога с нищо не показа, че не е неин роден баща.

Винаги съм искала да дам на дъщеря ми най-доброто. Работех усилено, за да не й липсва нищо. Когато Нина стана на 12 години, родих сина си Димо. Ако можехте да видите, колко грижовна беше тя към малкото си братче. Нина порасна много добро дете, никога не скиташе с приятели и не ми създаваше проблеми. Но щом стана на 16 години, покрай нея се завъртя един младеж – Руслан. Момчето беше от нашия град и чудесно познавах родителите му. Баща му работеше в съвета, а майка му – директор на гимназия. Двамата обожаваха единствения си син, въпреки че той не беше свестен младеж. Няколко пъти Нина ми се оплакваше, че Руслан не спира да я следи и ухажва. Много скоро на вратата ни почукаха и сватовници. Баща му дойде с предложение да оженим Нина и Руслан. Честно казано, зарадвах се: наистина ли толкова богати и известни хора искаха моето момиче? Красив зет, с кола и апартамент, а и състоянието на родителите му си го биваше.

Един ден Руслан покани Нина на разходка, купил й подарък, завел я на ресторант, а после… после я изнасилил.

Час по-късно родителите му плачеха и ме умоляваха да не подавам жалба в полицията. Да не съсипвам бъдещето на сина им. Млад бил, ще се вразуми. Уважих молбата им, но месец след това, Нина разбра, че е бременна. Родителите на Руслан останаха много щастливи от новината и казаха, че са готови да приемат дъщеря ми за своя снаха. Така омъжих дъщеря си, надявайки се, че детето ми ще има добър живот. Шест месеца след сватбата, на бял свят се появи внукът ми Денис. През първите три месеца на брака им всичко беше наред, докато младите хора не се преместиха в собствена къща, построена от бащата на Руслан. Всеки ден Нина ми звънеше, оплаквайки се, че съпругът й я бие и унижава. Отначало си помислих, че дъщеря ми преувеличава и я съветвах да си трае. Това положение продължи три години, а после започна истинският кошмар. Руслан не ми позволяваше да посещавам Нина, ако преди това не съм му поискала предварително разрешение. Като всяка нормална майка, започнах да се страхувам за детето си.

В края на третата година Нина забременя за втори път, но мъжът й я преби толкова жестоко, че тя роди преждевременно.

Когато видях Нина, цялото й лице беше синьо, а носът й счупен. Лекарите, които я приеха в това състояние, сигнализираха полицията, но дъщеря ми отказа да подаде жалба срещу Руслан. Разярена, отидох да се саморазправям с Руслан и баща му, а те цинично се подиграха на майчината ми мъка: “ Е, голяма работа… един счупен нос. Сама си го заслужи.“ Със съпруга ми решихме, когато пуснат Нина от болницата да си я приберем при нас, но Руслан ни изпревари. Борих се с него, подадох жалба в полицията, но всичко беше срещу мен: в тази игра парите изиграха главната роля. Ние нямаме пари, затова загубихме!

И ето го телефонното обаждане… Влетях в къщата им, за да открия дъщеря си мъртва на пода. Навсякъде имаше локви кръв, а в сърцето й беше забучен нож. В непредствена близост до нея, седнал удобно на дивана, Руслан спокойно пиеше кафе и сладко бъбреше с адвоката си. В този момент загубих съзнание… Преди погребението на милото ми дете, пред погребалния дом ме очакваше адвокатът: “ Наталия, един момент. Подпишете този документ, че нямате претенции и смъртта на Нина е нещастен случай.“ Погледнах мерзавеца в очите, заплюх го, а после скъсах документа на малки парчета и му го хвърлих в лицето.

Съдът осъди убиеца на Нина на 21 години строг затвор, без право на амнистия. По време на процеса, последните му думи бяха: „Аз ще изляза и ще живея отново. Но твоята дъщеря няма да излезе от гроба…“ Сега Денис и Соня живеят при мен. Не им позволявам да се срещат с родителите на Руслан. Внуците ми нямат нужда от тях.

Това е моят живот. Утре е годишнина от смъртта на дъщеря ми. Ще й занеса любимите й жълти рози и ще й поискам прошка за пореден път …

Наталия

Твоят коментар