ЛИЧНА ДРАМА: С очите си видях мъжът ми и любовницата му

Всяка вечер посрещам съпруга си, отварям му вратата и му нося чехлите. Изчаквам го, докато той си смени дрехите, измива си ръцете и отива в кухнята да вечеря. Сервирам му храната, сварявам топъл чай и слушам оплакванията му колко много са го ядосали на работа и как поставил някой колега на мястото му. После, доволен от обилната вечеря, мъжът ми става от масата, избърсва си ръцете в кухненската кърпа, отива в стаята, пуска телевизора, отпуска се на дивана и започва да щрака по каналите, обсъждайки всичко, което види. В това време аз измивам чиниите, правя обяд за другия ден, накрая сядам на малкото диванче в кухнята, без да имам и най-малкото желание да отида в стаята, където е съпругът ми. Не искам да го виждам и чувам, затова постоянно си намирам някаква работа, в очакване той да заспи.

Понякога съпругът ми има лирично настроение и си припомня брачните си права. Тогава ми се идва да скърцам със зъби, да не изкрещя и да не се разплача. Хубавото е, че бързо приключва, обръща се на другата страна и заспива. А аз тихо отивам до банята, преглъщайки сълзите си, заставам под водната струя, опитвайки се да измия лепкавите му следи от тялото си. Така живеем вече шест месеца. Всичко започна онзи ден, когато реших да посрещна любимия си на гарата. Стефан се прибираше от командировка и щастлива от завръщането му, поисках да му организирам изненада. Оглеждайки се за позната фигура, стоях на перона, предвкусвайки как ще се срещнем, прегърнем, ще се приберем заедно … Изведнъж отнякъде изскочи непозната жена, която се затича към съпруга ми и се хвърли на врата му. Двамата се прегръщаха, целуваха, а после ръка за ръка, се качиха в колата й.

На другата вечер Стефан се прибра щастлив и нагло ме излъга, че в последния момент е изтървал влака. Хапна с удоволствие, разказа ми как е минала командировката му. Изглеждаше толкова спокоен, че ако не бях видяла с очите си любовната сцена на гарата, никога не бих се усъмнила в него. Слушах го и едва сдържах желанието си да му се разкрещя, да се нахвърля върху него и да го удрям, за да усети болката, която ми причини. Оттогава половин година ме гледа в лицето и най-безсрамно ме лъже. Какво ли не ми е минавало през ума: да му сложа отрова в супата, да го намушкам с нож, но заради децата си мълча и търпя. Една приятелка се опитва да ме успокои, съветвайки ме да го оставя да прави каквото си иска, стига само да носи пари у дома. Преди шест месеца го обичах, а сега толкова го мразя, че се разтрепервам още като го видя. Ненавиждам лъжливата му усмивка, лъжливите му очи, измамният му глас. Презирам и себе си, че живея с него. Колко още мога да издържа?

Източник: Лична Драма

Твоят коментар