ЛИЧНА ДРАМА: Старата любов не носи щастие

С Никола бяхме гаджета още в гимназията. После заедно заминахме за София и се записахме в един и същ университет. Живяхме и в една квартира. Всичко беше чудесно, обичахме се, говорехме за сватба, деца, за къщата, която ще построим. Само че не стана така, както го мислехме.

Малко преди да се дипломираме, се скарахме. Дори не помня защо, само знам, че беше за нещо глупаво. И както често се случва в живота, малкият камък преобърна колата. Разделихме се. Той си събра нещата и ме остави сама в квартирата. Повече не се обади. Не го потърсих и аз, макар че много ми се искаше, но заради гордостта си реших, че няма да направя първата крачка. По онова време готвехме дипломна работа и почти не ходехме до университета. Явих се на защита още на първата дата, но Никола го нямаше. Загубих следите му и колкото повече минаваше времето, толкова повече ми липсваше той. Не можех да повярвам, че след всичко се разделихме ей така. И все се надявах да се обади, ала той не го направи. Тогава разбрах, че трябва да продължа напред без него.

Останах на работа в София, постепенно животът ме повлече, запознах се с Алекс, оженихме се. И уж се разбирахме, но нещата между нас не потръгнаха. Разведохме се след три години. От брака си нямахме деца и макар че много ми се искаше да стана майка и по-нататък не ми провървя с мъжете. Не се и осмелих да родя ей така, да има за кого да се грижа. И ето че един ден, навършила вече 50, видях пред НДК познатата прегърбена фигура. Остарял, побелял, понаедрял, Никола вървеше срещу мен. И той ме позна. Стояхме един срещу друг, без да можем да отместим поглед.

Не знам колко се гледахме, но по едно време той просто протегна ръце и ме прегърна, притисна ме към себе си и тази прегръдка ми каза много. Толкова, че думи не бяха нужни. Старата искра припламна отново и аз си пожелах той никога повече да не ме пуска от прегръдките си. Заведох го у дома – нали бях сама и там той ми разказа за себе си. Също като мен не му провървяло в любовта. Женил се и се развеждал три пъти, но имал само една дъщеря от първия си брак. Не бил обаче в добри отношения с нея и не бил виждал внука си. Когато приключи разказа си, настоях да остане при мен за вечеря. А след това, след няколкото чаши вино, потънах в нежната му прегръдка. Този път не исках да го пусна да си иде. Та той беше мъжът на живота ми, моята първа и най-голяма любов, която така глупаво бях пропиляла.

Никола се премести при мен. Вярвах, че ще бъдем заедно до края на дните си, но уви, не стана така. С всеки следващ ден осъзнавах, че той вече не е онзи Никола от младостта ми. Пред себе си имах един уморен мъж, в който нямаше капка живец. Аз въртях цялото домакинство, а той просто се прибираше след работа и лягаше на дивана да гледа телевизия. За какво ми беше такъв мъж! Исках да излизаме заедно, да ходим на Витоша, да говорим, да се любим. Но нито разговорите ни бяха разговори, нито сексът секс. За разходките да не говорим – не можех да го измъкна в почивните дни. И тогава разбрах, че просто нямам нужда от него и ако продължим да живеем по този начин, рано или късно ще го намразя. Защото вместо с любим мъж, се бях сдобила с един досаден мърморко – нямаше я предишната страст, а жарта, която все още тлееше дълбоко заровена в пепелта, не беше достатъчна да разгори огъня от миналото. И тази стара любов не ми носеше щастие.

Половин година след като Никола се пренесе при мен, го помолих да си тръгне. Затова и написах това писмо. Да споделя с читателите на „Лична драма“, че е много трудно да възобновиш една любов, прекъсната от времето. Дори бих казала, е невъзможно.

Детелина

 „Лична драма“

 

Твоят коментар