ЛИЧНА ДРАМА: Срамувам се да моля за прошка

Вкъщи обаче положението стана нетърпимо. Мама заплашваше, че ще се обеси на крушата в двора, а баща ми пък щял да грабне ловджийската пушка и да се гръмне. И двамата не можели да преживеят такъв резил. Тогава взех решението да замина за София и повече да не се връщам в родния край. Това някак си ги успокои – и аз не знам защо. Сякаш като не ме виждат всеки ден, съседите ще престанат да шушукат. Сбогувахме се мълчаливо, без прегръдки и целувки, дори не пожелаха да ме изпратят до автобусната спирка. Така напуснах градчето със сълзи в очите, но с гордо вдигната глава. И досега смятам, че по-достойна постъпка от това една жена да стане майка, не съществува.

Само аз си знам с колко мъки, труд и упорство постигнах за седем години това, което сега съм. В началото работех каквото ми попадне – миех съдове в заведения, чистех домове на заможни хора. Родих Дарина, настаних я в ясла, записах и завърших икономическия институт, намерих си и работа по специалността. Живеем с детето в гарсониера под наем, все още не мога да си позволя да мисля за собствено жилище. За сметка на това нищо друго не ни липсва. Особено държа на външния ни вид. С Дарина сме облечени така, че човек би помислил, че съпругът ми е бизнесмен, живеем в затворен богаташки квартал, пазарувам в чужбина и единствената ми грижа е да ходя в салони на фитнес и масажи. „По дрехите те приемат, по акъла те изпращат!“ се превърна в девиз на живота ми, неща като параван, зад който криех статута си на самотна майка с дете копеле. И това ми изигра най-лошата шега.

Във фирмата, в която работех, дойде посетител при директора. Никога не ползвах обедна почивка, носех си сандвич, който изяждах скришом в стаята, докато колежките отиваха в барчето отсреща. Лъжех ги, че спазвам някаква специална диета, превърнала се в начин на живот – закуска и ранна вечеря. Елегантният вид ми помагаше да ги заблудя, а истинската причина бе, че смятах за излишно разточителство да хвърлям на вятъра всеки ден по 5 лева – за сандвич и кафе, гарнирано със служебни клюки.

Виждайки, че кабинета на директора е заключен, а останалите стаи празни, въпросният посетител почука и влезе при мен, за да разбере дали шефът също е на обяд или отсъства. Когато разбра, че началството ще се върне след половин час, помоли да остане при мен и да почака. Още тогава усетих, че съм привлякла вниманието му, но на мен той също ми хареса от пръв поглед. Елегантен, усмихнат, духовит, чаровен – направо мъж без дефект. Когато шумът по коридора подсказа, че колегите за завръщат по работните места, Мирослав се надигна от стола и преди да стигне вратата, ми предложи да пием по кафе след работа. Коленете ми омекнаха, не усетих как дадох съгласие, пресмятайки светкавично на ум, че разполагам с час и половина, ако взема Дарина последна от детската градина. Както и стана.

И сега не мога да си обясня, защо започнах връзката с Мирослав с лъжи. Може би не съм предполагала, че ще е нещо повече от кратък флирт. Или защото през всичките години не допуснах мъж до себе си и заблуждавах околните, че всичко ми е наред. Вместо да му разкажа, че съм от малко провинциално градче, се изкарах коренячка пловдивчанка. Татко, който цял живот е работил като шофьор към горското стопанство, мама пък готвачка в стола, а аз направих него адвокат, а нея – зъболекарка. Сега си давам сметка, че всичко е било резултат от комплексите ми на изоставена жена и майка, както и на страха да не загубя този мъж, който вече бе превзел сърцето ми. Да не пропусна – себе си представих като разведена съпруга на бизнесмен, занимаващ се с недвижими имоти. Нямаше как да скрия за съществуването на Дарина, иначе кой знае какви щях да ги надробя. Макар и там не мина без лъжи. За да не го водя вкъщи му казах, че съм наела детегледачка – възрастна жена, която живее с нас. Затова се срещахме и любехме в разкошния апартамент на Мирослав или ходехме по скъпи заведения. А аз наистина плащах на една от лелките, за да вземе със себе си Дарина, да я нахрани, окъпе и приспи, сутринта заедно да отидат в детската градина, а аз да си я прибера вечерта.

Два месеца се носех по течението, оправдавах се, че и аз има право да бъда щастлива и обичана и отказвах да мисля за мига, в който ще бъда разобличена като долна лъжкиня. Кълбото неочаквано разплете секретарката на шефа, която между впрочем му е и любовница. Тримата били на служебен обяд, по някое време директорът отишъл до тоалетната, Мирослав проявил интерес към моята личност и онази патка му изплюла всичко, което знаеше за мен. Казала, че съм амбициозна и старателна в работата, но много затворена, вероятно защото съм самотна майка, от дълбоката провинция, а и родителите ми били съвсем обикновени хора, не особено образовани… Цялата работа идваше от това, че шефът искаше да знае всичко за персонала и при постъпването ни караха да пишем толкова подробни CV-та, в които липсваха само мерките ни и номера на обувките. И нямаше тайни от любопитната си любовница, която изпитваше удоволствие да си завира носа в биографиите ни.

Следобед Мирослав ми се обади и настоя да се видим след работа, а нямахме уговорка. На всичко отгоре гласът му звучеше особено. Нямаше ги ласкавите епитети, нито целувките преди да затвори. Обадих се на лелката да прибере Дарина и с разтуптяно сърце отидох в заведението. Мирослав си бе поръчал кафе и вода, които не бе докоснал, а пръстите му нервно барабаняха по масата. Наведох се да го целуна, той рязко ми показа с жест да не го докосвам, а когато седнах срещу него ме погледна с потъмнели от болка очи и прошепна: „Кажи ми само едно нещо, за което не си ме излъгала, само едно… Но престани със свободните съчинения, от които ми се повдига, защото днес секретарката на шефа ти ме осветли детайлно около въпроса за корените, родителите и детето ти. Единствено не разбрах кой е бащата, но това, както и всичко останало, свързано с теб, вече не ме интересува…“

Чувствах как за първи път Мирослав ме лъже. Цялото му същество излъчваше неимоверна тъга и отчаяние, сърцето и разума му водеха битка на живот и смърт. Продължаваше да ме желае, но се страхуваше да се обвърже с жена, на която не вярва нито на дума. В този миг исках да му кажа, че единственото нещо, за което не съм го излъгала е, че безмерно го обичам, но се засрамих, че ще изглеждам нелепо. Станах и напуснах заведението, спрях първото такси и дадох воля на сълзите и риданията.

От месец сме разделени. Загубих апетит не само към храната, но и към живота изобщо. Стискам зъби, в службата действам като робот, защото заплатата ми е жизнено необходима. Насилвам се пред Дарина да не показвам отчаянието си, тя обаче усеща, че нещо не е наред с мама и все пита какво ми е.

През последната седмица непознат номер ми звъня няколко пъти, аз викам питам кой е, отсреща се мълчи и предполагам, че Мирослав си е сменил телефона и ли се е снабдил с още един. Два пъти засякох колата му пред офиса, излизайки от работа. Щом видеше, че съм го забелязала, включваше двигателя и подкарваше бясно. Това ме кара да си мисля, че все още страда за мен и очаква да му се обадя и да го помоля за прошка. Но ако не се получи, ако само си внушавам? Толкова се срамувам от лъжите си, които са нелепи и отвратителни. А как копнея да се хвърля в прегръдките му и със сълзи на очи да му кажа: „Прости ми, любими, излъгах от глупост, от слабост, от желание да те впечатля и спечеля. Този път говоря истината, повярвай ми!!!“ Всяка вечер, преди да взема Дарина, минавам през близката църква, запалвам свещичка и отправям горещи молби към Господ. Защото само той може да ми помогне.

Христина С., 29 г.

Лична Драма

Твоят коментар