ЛИЧНА ДРАМА: Смъртна диагноза помага на Мария да намери себе си

Иска ми се да й дам друго, интересно, завъртяно и не толкова популярно име, но ще я нарека Мария. Защото тя не е по-различна от хиляди други

жени, които

умират,

без да са разбрали защо са живели и без да са имали време да опитат от всичко, което може да им предложи животът. Много са малко обаче тези, за които новината, че не им остава много време, им помага да намерят неподозирани сили в себе си, за да прекрачат финалната права с ясното съзнание, че не са живели напразно.

„Погледни ме, още ли съм хубава? Много скоро и помен няма да остане от това, което бях. А знаеш ли, колко врати ми е отворило? Знаеш ли колко ми беше лесно да постигам неща, за които по-невзрачните ми приятелки полагаха огромни усилия и труд. И го правех целенасочено, осъзнато и планирано. По едно време ми беше светнало, че това не може да продължи дълго, но не затова, че ще се разболея неизлечимо, а че ще остарея. Колко е глупаво да се тревожиш за това на 30, а после да разбереш, че никога няма да ти се случи. Не вярваш ли? Не ми противоречи. Изслушай ме. Нямам време да споря със света, искам да му кажа само, че съжалявам. Не затова, което бях, а за онова, което не успях да покажа от себе си. По различни причини…“

Мария отпива от чашата с водка. С хладен поглед, впит извън реалното. Преди два месеца отива на рутинен преглед. Изследванията не са добри. Започва прехвърляне от кабинет в кабинет, от специалист на по-добър и така, докато диагнозата, поставена й още в началото, е потвърдена от всички и окончателно. Естествено никой не се ангажира със смъртната присъда. Но е ясно – не й остава много време. Каквото и да означава много и време в подобен случай. При лечение тези понятия биха се разтегнали, но пък ще трябва да прекара по-голямата част от това не много време в болница. Оставят я да реши. Следващите няколко дни Мария прекарва във водовъртежа на емоциите – от самосъжаление, през парализиращия страх от смъртта до крайното решение –

да подреди

разбърканите

детайли

в живота си, за които никога не й е оставало време, да проговори за онова, което е премълчавала за после, и да вземе и опита голяма част от нещата, които си е забранявала сама, без дори да има разумно обяснение защо. Първо отказва лечението. Колкото – толкова, започва да си повтаря репликата на любимия герой на дъщеря си. Която всъщност е единствената причина, заради която очите й се изпълват със сълзи. „Бях се зарекла, че моето дете ще има всичко, което аз съм имала. И онова, което не съм. Получих я като подарък тогава, когато най-много имах нужда да дам любовта си на някого, да се грижа за живо същество, което ще ми отговори със същата любов. Тя ме извади от огромната емоционална дупка, в която бях затънала. Благодарение на отговорността, която поех, станах по-силна, измъкнах се, оцелях“, минава набързо през близкото минало Мария.

В разбърканите й мисли равносметката на живота й започва много по-рано. С математическа точност тя си припомня събития, хора, думи, постъпки, които й помагат да уравновеси мислите си и да приеме реалността с философията на старица.

„Не бях щастливо дете. Не защото родителите ми не правеха всичко, аз да се чувствам нахранена, облечена и горда, че съм отличничката на класа. А защото не можех да дишам. Всеки порив да бъда себе си, беше потушаван на мига с порицание и беседа колко съм неблагодарна и как руша бъдещето си. А аз исках да падна, да си счупя главата и после да не крия раните виновно пред „аз казах ли ти“, а да получа топлина и съчувствие и мъничко подкрепа, за да се вдигна и да продължа. Исках да имам правото на своя избор, при който да не чувствам вина и да не се крия. Исках да споделя, когато ме боли и когато съм щастлива, когато съм влюбена и когато съм предадена, когато пораствах и когато – вече голяма, поне за миг ми се искаше да бъда дете, да поплача и да получа закрила“, задъхано си припомня Мария. Тогава се появява и

натрапчивият сън

от детството,

който се повтаря и много по-късно. Как забързана да се прибере, за да не наруши указаните правила, норми, изисквания, краката й отказват на темпото и тя започва да се издига във въздуха. Лети, но от това не й става по-добре, защото вижда всичко отгоре, но не се придвижва и метър, увиснала в пространството потъва в изгрева, който не й носи нищо добро, вижда обвинителния поглед на майка си, а не може нито да стигне, нито да слезе на земята. Този сън всеки път я кара да се буди обляна в сълзи. „Но „Как си?“ в устата на майка ми означаваше – не си болна, нали? Имаш какво да ядеш, бъди разумна, с рогата напред доникъде няма да стигнеш. И всеки път, когато поемах въздух, за да изкрещя, че има хиляди нахранени и видимо доволни хора, които са гладни отвътре. И че тялото ми с дни може да издържи без хляб и вода, но нито час без онази храна, част от която е и моят отговор на въпроса „Как си?“ Дори сега отговорът не е еднозначен. Но защо вече никой не ме пита как съм, или вече този въпрос придобива циничен оттенък. Също толкова цинично беше и преди два месеца…“

Мария вдига ръка и сервитьорът бързо и мълчаливо слага пред нея втора чаша с водка. Не му позволява да вземе празната. „Искам да виждам миналото си като изпразнени чаши. Нали от тяхната изпита течност се чувстваме по един или друг начин. Ако трябва да ги измия, лъсна и подредя, това ще е мой избор. Ако имам нужда да ги разбия в стената или в лицето на някого, сама ще го направя. Сега мога да бъда себе си, без да се чувствам виновна“, без нужда обяснява и после замлъква.

Нещата имат невероятната способност да се изкривяват според моментното състояние, в което ги възприемаме. При Мария

всяка човешка

емоция пулсира

със силата на умножена по сто. Но когато облечеш с думи някое чувство, то се материализира. Можеш да го хванеш в ръка и да направиш с него каквото поискаш. Като с празните чаши. Умиращата жена е наясно, че таеният гняв, подтисканата любов или необузданият стремеж за свобода, не са неин непростим грях. Но понякога го осъзнаваме твърде късно.

„Колко много мечтаех като малка да бъда булка. Навличах си дантелени пердета и гледах в бяло. Усмихвах се. И усещах аромата на момини сълзи, от които щеше да бъде букета ми. Мечтаех за мой дом – не голям, но с цветни стени, симпатични джунджории, много въздух, слънце и цветя. И всичко да си избера сама. Но не можах. Омъжих се, без да разбера, без воал до земята и без момини сълзи. Така трябвало. Не бях усмихната, а плаках, защото осъзнавах колко важна е тази стъпка, а аз нямах никакво участие в нея. Бях като статист в евтин, бездарно скалъпен филм. Между другото сватбарите бяха доволни – скара, бира, разчувствана булка. Хляб и зрелища. Лоша поличба. В декора на същия филм се срути и уютният ми дом. Така си и останах без собствен. Все на хората по къщите живях. Там плаках тайно, да не ме чуят. На кого му пукаше, че гърлото ми е свито от гняв и безсилие. Нали съм чужда. Нямам думата. Умирах от студ. Там отгледах детето си. Мечтите ми увиснаха като стари, разкъсани паяжини по чуждите стени, вместо слънчевите зайчета. За това съжалявам. Твърде късно тръгнах да поправям нещата“, спомня си друг епизод от живота си Мария.

И чашата пресъхва.

Трета водка и две празни чаши. През всичките тези години Мария

търси това,

което й липсва.

Намира го в различни хора. Всеки сам по себе си отговаря на вътрешната й потребност от нечий опит, подкрепа, тя знае дори думите, които са способни да изрекат. В един момент търси съчувствие, после приятел, баща, развлечение, себеподобен, някой, с когото да говори, или друг, който да я слуша. Този, който угажда на капризите й, предсказва желанията й и тича да ти изпълни в аванс. Или пък онзи, който я праща до звездите и с нежност, без тя да разбере, я приземява, карайки я да се усмихва. Те й помагат да надживее другото и да не го забелязва. Но на тях не им позволява да вземат свободата й. Разводът е обмислян от първата младоженческа нощ. Разкъсвана между моралните норми, инстинкта си за самосъхранение и нуждата от лично пространство, Мария дълго и детайлно обмисля постъпката си. Отговорността към дъщеря й я прави слаба и нерешителна. Отзвукът от събитието е предрешен, предвиден и не я изненадва. Дълги съдебни процедури, в които по най-мръсния начин всеки от съпрузите се опитва да докаже правотата и чистотата си, хвърляйки кал в лицето на другия. Безброй унижения и недостойни клевети, пазарлък в името на доброто на детето. Дни и нощи на оцеляване с безпаричие, непрестанната мисъл за поредното дело, изтощителни телефонни разговори. Обвинения и никаква подкрепа. Стресът е огромен за всички. Най-много за детето. „Дълго се подготвях какво да й кажа. Каквото и да направех обаче тя щеше да има своето мнение по въпроса и то нямаше да е в моя полза. Както и стана. Децата не разбират, че понякога и възрастните грешат. В техните очи те са модел на подражание и затова са безгрешни. Децата не разбират, че се опитваш да направиш най-доброто за тях и се бориш със зъби и нокти да им осигуриш живота, който мислиш, че заслужават. Те искат всичко тук и сега. Ограбваме ги заради нашите грешки. И не можем да го компенсираме с нищо друго. Единственото, което мисля, че успях да направя за нея, е, че я накарах да вярва в себе си. Оставих я да взима решенията си сама. Да има своя избор.

Показах й,

че винаги

ще я подкрепям

и ще може да разчита на мен, когато има нужда. Надявам се да разбере, че не съм я излъгала, защото сега ще й се наложи да се справя съвсем сама…“ Решението на съда, че детето остава при нея, идва дни преди зловещата диагноза на лекарите. Даже не е успяла да усети вкуса на свободата, която се е опитвала 35 години да си завоюва. Не че един развод значи свобода. Но по пътя, по който стига до това решение, Мария се освобождава от веригите, които най-много са й тежали.

Четвъртата чаша допълва нестройната редица на масата. Мария не е изключение. Както името, което й дадох, така и животът й. Въпрос на вътрешно усилване на емоциите и моментно състояние, за да я разбереш. Утре от тези чаши може да отпива друг. Но Мария може да я няма вече. И никой няма да разбере дали в последната права е успяла да проживее отреденото й от Бог време като себе си. Дали е пропътувала километрите до дома на мечтите си, където само за две секунди да поеме глътка спокойствие. Дали е прочела прашясалите книги от етажерката „Друг път“. Дали е провела последния, най-важен, 35 години чакан разговор. Жалкото е, че такива истории се повтарят. И все не остава време да се поправим. Всъщност, кой знае?

Източник: bgsever

Твоят коментар