ЛИЧНА ДРАМА: Самотата на просяка

Той се събуждаше всяка сутрин на едно и също място. Мястото, което някога наричаше свой дом. Около него се виждаха само останки от изгоряла сграда. Бе пълно с потрошени предмети, с вехтории, които не бяха потребни на никого. Но той ги пазеше. Не можеше да позволи да се раздели със спомените си. Всичко на това прокълнато място си имаше своята история, която понякога го караше да се усмихва, а друг път го караше да избухне в плач като малко дете.
Например чашката, с която излизаше всеки ден, за да проси, бе последната останала от сервиза, в който съпругата му някога обичаше да пие следобедния си чай. Винаги, когато докоснеше това парче порцелан, той се сещаше за нея. За красивите ѝ небесни очи, за топлата усмивка и нежната кожа. А когато погледнеше в десния ъгъл, върху купа от пластмасови шишета, виждаше едно плюшено мече. Беше изцапано, дори намирисваше. Едното му краче бе обгорено. Това бе любимата играчка на дъщеря му. Винаги носеше мечето в ръката си. Слагаше го на масата, когато се хранеха, гушкаше го нощем, докато заспи. Дори го стискаше до последно в дланите си, докато живота я напускаше.

Той стана от дюшека на пода, който бе неговото легло. Доближи се бавно до плюшеното мече и виждайки обгореното му краче, той си спомни за онази трагична нощ. Нощта, в която се прибра и откри дома си обгърнат в пламъци. Пожарникарите се опитваха да овладеят огнената стихия, а в две линейки качваха телата на съпругата и детето му. Да, вече бяха мъртви. Тогава той загуби всичко. Загуби и собствения си живот. Дълго време отказваше да излезе от обгорената къща. Не се хранеше, не искаше да вижда никой, не ходеше на работа. След няколко седмици, осъзна, че е останал сам, без работа, без близки, без приятели, без дом. Продължи да съществува и някъде там, из документите на общината, той все още се водеше за жив. Но всъщност бе умрял заедно със семейството си. В онази нощ, пламъците бяха изгорили сърцето му. Изгориха душата му. Остана само едно тяло. Той все още оставяше диря зад себе си, докато вървеше през деня по улиците, но кой ли го забелязваше… Беше толкова незначителен, че приличаше на призрак, ненамиращ покой и за това още бродеше из града. Призракът на човек, който някога е имал всичко, бил е щастлив. А сега… той бе просто един самотен просяк.
Избърса сълзите от загорялото си лице. После прекара мръсните си длани по дългата кафеникава брада. Пое си дълбоко дъх и остави отново плюшената играчка там, където бе по-рано. Огледа се наоколо. Всеки ден виждаше едно и също, та чак бе свикнал с това. Не веднъж се опитваше да промени живота си, да промени положението, в което се намираше. Не веднъж се опитваше да си намери работа, за да изкарва пари. Мечтаеше да възстанови дома си, в памет на хората, които най-много обичаше на този свят. Но кой би се съгласил да помогне на един човек, в толкова окаяно състояние като него? Човек, загубил всичко, което да го поддържа жив…

Малко по-късно той вървеше под лъчите на пролетното слънце. Април бе към своя край, но студа не отстъпваше и все още държеше в плен цялата страна. На него му беше студено, дори с вехтото палто, което бе облякъл. Но все пак се опитваше да не обръща внимание на това. Не беше хапвал нищо, повече от двайсет и четири часа. Но се опитваше да пренебрегне и това. Той не беше гладен. Просто корема му къркореше. Беше си сложил шапка на главата, не толкова заради студа, а заради възможността да скрие лицето си. Не искаше някой познат да го разпознае. Когато имаше нужда от приятелска помощ, всички му обърнаха гръб. И знаеше, че ако сега някой види окаяния му вид и това, до което е стигнал, би го съжалил. А не искаше да вижда съжаление в очите, които някога са били затворени за него. Въпреки всичко, както правеше всяка утрин, той посрещна деня…с песен. Започна да си подсвирква една мелодия. Това беше песента, на която някога обичаше да танцува със съпругата си. Винаги, когато излезеше на улицата, той си спомняше за тази песен. Опитваше се сам да си придаде малко настроение, въпреки печалния му живот. Бог бе избрал да продължи да съществува и той не можеше да се противопостави на това Негово желание, макар и да му се искаше да бе покойник…

Скоро стигна до моста, по който минаваха хората, за да достигнат до центъра на града. Там винаги бе оживено и беше предпочитано място от просяците. Не веднъж, той бе влизал в конфликт с други бездомници, които също искаха да просят милостиня на това място. В крайна сметка се бяха споразумяли и днес бе негов ред да „работи” на моста. Седна на студения цимент и сложи малката порцеланова чашка пред себе си. Трябваше да се въоръжи с търпение, очаквайки някой да се смили над него. Намираха се хора, които пускаха по някоя монета в чашката и това му позволяваше да си купи малко храна. Ако днес не срещнеше добри хора, нямаше да се нахрани. Отново.

След миг нещо из палтото му започна да шава. Той разкопча едно копче, а после още едно. Тогава навън се показа главичката на едно малко коте, което се огледа с големите си зелени очи. Това бе приятеля на просяка. Единственото същество, с което можеше да говори, което можеше да прегърне. Даряваше го с любов, с грижи. А в замяна получаваше малко топлина и компания. Неща, които му бяха липсвали от толкова дълго време…
Беше намерил котето една вечер, докато се прибираше към изгорялата сграда преди няколко седмици. То стоеше на улицата, мяукаше, беше гладно и измръзнало. Хората го подминаваха, а някои дори се бояха от това да не би да ги доближи. Казваха, че имало бълхи и може да има някаква болест. Просякът се смили над него, защото сякаш видя себе си в това коте. Толкова самотно, беззащитно и отритвано от хората. Взе го в ръцете си, погледна в дълбоките му очи и се усмихна, когато видя колко спокойно стана то, когато някой му обърна внимание. Скри го в палтото си и го отнесе със себе си. Сподели с него храната, която успя да си вземе. Този ден беше доста сполучлив за него. От тогава, той имаше приятел. Не се чувстваше толкова самотен. Започна да говори отново. Сякаш това му бе липсвало толкова много време. Нямаше никой, с когото да си говори досега. Споделяше с малкото животинче всичко, което мислеше и което го измъчваше. Осъзнаваше, че всъщност разговаря със себе си, но му харесваше мисълта, че има друго същество при него.

– Гладен ли си, приятелче? – попита той с нежен глас, малкото коте, което го гледаше с тъжни очи от пазвата му. – Надявам се днес да се нахраним. Знаеш, че ако има за мен, ще има и за теб.

После той отново скри малкото същество на топло в палтото си. Облегна се на парапета на моста и се загледа в хората, които минаваха покрай него. Мъже и жени на различна възраст. Ниски и високи, слаби и дебели. Всеки вървеше по пътя си, всеки носеше своите проблеми. Някои го поглеждаха с крайчето на окото си, други дори изпитваха съжаление. Но това не им пречеше да го подминават. Казваха си, че ако му дадат пари, той ще ги похарчи за пиене или за цигари. Хората обичаха да си правят заключения. Не обичаха да дават от парите си и за това предпочитаха да си мислят, че просяка ще ги похарчи за пороците си. Едва ли не се опитваха да се убедят в това, че му помагат, като не му дават средства, с които да се напие или да си вземе кутия с тютюнева отрова. Винаги е така. Хората дават малко, когато разполагат само с материални неща. Но те не знаеха, че просяка има по-голяма нужда от друго. Имаше нужда от това да поговори с някого, да има приятел. Искаше да убие самотата, която го държеше като роб. Но кой ли би се интересувал от това, от което се нуждаеше един обикновен бездомник, просещ на улицата?!

Той се опитваше да си спомни за това, как се е отнасял с хората, които е срещал преди по улиците и са му искали пари. И не остана доволен, когато се сети за няколкото пъти, в които е попадал на просяци. Бяха ходили при него различни хора, които едва ли не разказваха историята на живота си, за да могат да получат малко милостиня от него. Но той не им вярваше и не даваше дори и една монета. Да, съжаляваше тези хора, виждайки как ги гонят като чумави от публичните места, но и не правеше нищо, за да помогне поне малко, на поне един от тях. И за това сега, когато се бе превърнал в един от тях, един от тези, които бяха гонени и гледани с недоверие, той не съдеше никого. Не се сърдеше и не обиждаше хората, които го подминаваха, без да му обърнат внимание. Разбираше ги. Все пак и той бе постъпвал по същия начин. Никой не би разбрал и не би помогнал на друг човек, докато един ден не се докосне до неговото нещастие.
След известно време, докато бе потънал в мислите си, видя как една благосклонна ръка се спуска към него и оставя милостиня в чашката му. За миг просякът вдигна погледа си и видя лицето на една мила млада жена, която му се усмихваше.

– Благодаря! – каза ѝ той. – Бог да те благослови!

Жената му кимна и продължи по пътя си. Едва тогава, той погледна към порцелановата чашка, пропита с толкова история. Видя, че жената е оставила банкнота. В очите му грейна щастие. Изпита силно вълнение. Щеше да се нахрани! Побърза да извади котето от палтото си и го погледна с радостен поглед.

– Виждаш ли, приятелче? Днес ще се нахраним. Ще има достатъчно храна и за утре сутринта!

Изведнъж се чу клаксона на една кола, която щеше да се сблъска с друга, заради невниманието на шофьора. Тогава котето се уплаши. Изскочи много бързо то пазвата на просяка, като го одра по шията. Побягна към платното. След миг просякът извика жално, когато видя как един автомобил блъска единствения му приятел. Без да се замисля, че и той може да пострада, се спусна към шосето. Взе котето в ръцете си. По пръстите му започна да се стича кръв. Той заплака. Чувстваше се толкова зле. За пореден път губеше същество, към което се бе привързал. Същество, което бе обикнал. Чуваха се клаксоните на автомобилите, които минаваха покрай него. Някой шофьори дори отваряха прозорците си и го ругаеха, че стои на пътя им. Но той не се интересуваше от това. Плачеше неутешимо, докато котето издъхваше в ръцете му.

Вечерта се прибра в останките от дома си с много храна. Отдавна не се бе радвал на такова пиршество. Беше си купил хляб, сирене, та дори и колбас. Не помнеше от кога не бе ял месо. Но сякаш не се радваше на това, че няма да заспи гладен. Беше тъжен. Около него отново витаеше самота, отчаяние, печал. Излезе сутринта с приятел, а се върна сам. Отново сам. Остави храната на пода, където мишките лесно можеха да се докопат до нея. Взе плюшената играчка с обгореното краче и легна на дюшека. Сви се като уплашено животно, прегърна мечето и затвори очи. Тази нощ нямаше да има с кого да си говори. Щеше да заспи с тъга в гърдите си и със сълзи на очите.

На следващата сутрин, просякът не отиде на моста, където трябваше да бъде отново, според споразумението. За последен път през тази седмица. Той дори не бе излязъл от дома си. Дълго време никой не го бе срещал по улиците. Едва след няколко дни една от жените, живеещи близо до изгорената къща съобщи в полицията, че е мъртъв. Бяха го намерили издъхнал на дюшека, свит на кълбо. Беше стоял там известно време, без да има кой да забележи, че е починал. Казваха, че е умрял не от глад, а от скръб и самота…

Източник: boyanboev.blogspot.bg

Твоят коментар