ЛИЧНА ДРАМА: Преди 25 години лекарите осъдиха дъщеря ми на смърт, но моята любов, вяра и търпение я спасиха от жестоката присъда

Историята ми е много болезнена, но искам да ви разкажа през какво преминах в името на любовта. Преди години дъщеря ми се роди с тежка хипоксия и вследствие на нея получи детска церебрална парализа. Тази ужасна диагноза звучеше като присъда. Лекарите веднага й сложиха апарат за изкуствено дишане, но след няколко дни ме посъветваха да се откажа от момиченцето си. Съветът им беше нещо от рода: “ Откажете се от това дете. Вие сте още млада и ще родите отново, а дъщеря ви няма да стане нормален човек.“ Когато съпругът ми чу думите на лекарите, намръщи вежди и гледайки в една точка каза: „Лекарите са прави. По-добре да се откажем.“ После ми хвана ръката и въздъхна, сякаш искаше да прехвърли цялата отговорност на крехките ми плещи. Мълчах, не само защото умирах от болка и мъка, а и защото нямах думи, с които да отговоря на жестокото му предложение.

На другия ден събрах сили и му заявих, че каквото и да става, аз няма да се откажа от дъщеря си. Без да каже нищо, съпругът ми си събра багажа и ме напусна. Дори не се сбогува. Нарекох дъщеря си Виктория и всеки ден й казвах колко много я обичам. Обиколих различни специалисти, но за съжаление медицината беше безсилна пред болестта й. В един момент рухнах от отчаяние. Няколко пъти молих съпруга си за помощ, но той упорито избягваше контактите с мен. Разбрах, че колкото и да се стремя, не мога да променя нищо. Ако се откажех от дъщеря си, това значеше да подпиша смъртната й присъда, но да гледам мъките й всеки ден, беше непосилно за мен. И тогава в умопомрачението си взех решение да сложа край на живота си. Отворих прозореца и се качих на него, но секунда преди да полетя към смъртта, чух, че Виктория плаче с цял глас.

Плачът на дъщеря ми ме върна към реалността. Решително затворих прозореца и никога повече не помислих да си отнемам живота. Взех малкото си съкровище в ръце, прегърнах я и й обещах, че винаги ще бъда до нея. От този ден започнах да търся помощ от различни хора. Тогава интернет не беше толкова разпространен и нямаш помен от социалните мрежи. Но безизходицата ме научи да бъда търпелива и находчива. Пишех молби за помощ и ги окачвах на входовете.

Намериха се милостиви хора, които ми помогнаха според силите и възможностите си. Някои ми даряваха парични суми, други ми носеха дрехи или храна. Благодарение на помощта им навреме си плащах сметките и най-накрая събрах средства за лечението на Виктория. С течение на времето в живота ми се появи и моят ангел хранител – бъдещият ми съпруг Борис. Още на първата ни среща донесе на дъщеря ми огромна кукла и именно той беше човекът, който плати по – голяма част от лечението й. Борис каза, че със съпругата си мечтаят за дете, но тя има проблеми със зачеването. Няколко месеца по-късно жена му го обвини в изневяра и двамата се разделиха. От този ден моят благодетел започна да ни навестява редовно и всеки път носеше подаръци на Вики. Днес Борис е мой съпруг и обича дъщеря ми като свое родно дете. След дълга и упорита рехабилитация здравословното състояние на Виктория е много по-стабилно. Красивата ми дъщеря е вече на 25 години, а Сашо, синът, когото родих от Борис, е буен тийнейджър на 19 години. До ден днешен Вики пази първата си кукла като мил и скъп спомен.

Преди 25 години лекарите осъдиха дъщеря ми на смърт, но моята любов, вяра и търпение я спасиха от жестоката присъда. Вики не е напълно здрава, но нищо не може да я спре да се радва на живота. Вярвайте в децата си. Вярвайте в себе си. Вярвайте в любовта и всичко ще бъде наред.

Източник: Лична Драма

Твоят коментар