ЛИЧНА ДРАМА: Предателство откри пътя към щастието ми

Казват, че приятелството е като виното – колкото е по-старо, толкова е по-хубаво! Но, както всяко правило, и това има изключение.

С Деси се познавахме от деца и с времето тя се превърна в най-добрата ми приятелка. Имах й повече доверие, отколкото на близките си. След като завършихме гимназия, пътищата ни временно се разделиха: тя замина да следва, а аз се омъжих за приятеля си Тошо, с когото имахме връзка от две години. Но с Деси запазихме приятелството си и редовно се чувахме по телефона. След като завърши, тя се върна в бащиния си дом, в нашия квартал. Бях толкова щастлива, че ще бъде отново до мен, и не подозирах, че точно тя ще разбие живота ми и ще остави дъщеря ми Цвета без баща.

Един ден ми се обадиха, че майка ми, която живее сама в провинцията, е много болна и се налага да замина. Чудех се как да оставя Тошо и детето и споделих проблема си с Деси. За моя радост тя прие с удоволствие да се грижи за тях и дома, докато ме няма.

Смятах, че ще отсъствам седмица, но нещата се промениха. Мама претърпя тежка операция, после бавно се възстановяваше и трябваше цял месец да съм плътно до нея. Чувах се непрекъснато с мъжа си, той ме уверяваше, че се справят чудесно, и въпреки че двамата с Цвета ми липсваха, бях спокойна.

Една вечер по телефона ми се обади съседката, с която бяхме близки, и разтревожено ми каза спешно да се прибирам, защото подозирала, че между Тошо и Деси имало нещо много повече от обикновено приятелство. Разсмях се: как може приятелката ми, която обичах като родна сестра, да стане любовница на съпруга ми! Безрезервно вярвах и на двамата, затова приех думите й като клюка. Когато след десет дни се прибрах, още от вратата дъщеря ми ме посрещна разплакана. Хвърли се на врата ми, прегърна ме и ми зададе въпрос, който преобърна цялата ми представа за приятелство, любов и вярност: „Мамо, наистина ли леля Деси ще ми стане втора майка и ще имам две семейства?“ Потресена, затворих очи, усещах, че губя почва под краката си, но отчаянието в очите на Цвета ме накара да се съвзема. Хванах я за ръка и двете влязохме в хола. Онемях! На дивана се бяха разположили плътно един до друг Деси и Тошо, а на масата – сякаш празнуваха нещо, имаше кана с вино и различни мезета. Нямаше „добре дошла“, нито прегръдки – все едно не бях отсъствала цял месец. Седнах срещу тях, налях си чаша вино, поех си въздух, погледнах приятелката си и без да увъртам, я попитах какво друго, освен приятелство, я свързва с Тошо. Деси почервеня и наведе очи. Откровеният ми въпрос явно я накара да загуби присъщата си бъбривост. Вместо нея отговори моят съпруг: „Виж какво, влюбих се в Деси още когато ни запозна. Но тогава, заради приятелството ви, тя отхвърли любовта ми. През всичките тези години не съм спрял да мисля за нея. Когато ти замина, и двамата си дадохме сметка, че прекалено дълго сме чакали, за да бъдем заедно. И се случи…“

Ще спра дотук – не искам отново да изживявам онзи ужасен миг, в който двамата най-близки хора ми забиха нож в гърба…

Още същата вечер Тошо си събра багажа и се премести при бившата ми приятелка – на няколко крачки от дома ми. Ща не ща, се налагаше всеки ден да виждам двамата влюбени предатели, които изглеждаха безкрайно щастливи. Измяната им ме съсипа психически и съвсем скоро рухнах. Спрях да полагам грижи за себе си, всяка нощ пиех и ходех на работа неадекватна. Поведението ми в службата не остана скрито и един ден шефът ми предложи сама да напусна, за да не се стига до уволнение. Сякаш не ми бяха достатъчни мъките, които изтърпях, а трябваше да загубя и работата си.
След напускането се проточиха дълги дни и нощи, в които намирах утеха единствено в алкохола. Нямах сили да се изправя и да си потърся нова работа, а парите от обезщетението свършиха. Една вечер Цвета поиска нещо да яде, но хладилникът беше празен, а в кухненския шкаф имаше само две филии хляб. Отчаяна и засрамена, се разплаках, а на вратата се позвъни. Не очаквах никого в този късен час, а и външният ми вид не беше за гости. Но звъненето ставаше все по-настойчиво, затова ядосана отворих. С подути очи едва съзрях силуета на Веско – близък приятел на Тошо. Поканих го да влезе, смутена от безпорядъка, който цареше у дома. Оказа се, че не е знаел за провала на брака ни и остана изумен, като разбра за изневярата на приятеля си, който на всичко отгоре е оставил семейството си в подобна нищета.

Тази нощ разкрих душата си пред неочаквания гост. Нищо не скрих: разказах му, че има дни, в които гладуваме, и че тази вечер Цвета няма какво да яде. Веско нищо не каза и излезе, а след половин час се върна с две торби, пълни с продукти, беше купил и играчки за детето. От този ден започна често да ни гостува и никога не идваше с празни ръце. Вечерите, в които оставаше да нощува у дома, се превръщаха в истински празник. Играеше си с дъщеря ми, а лицето ми сияеше от щастие, когато ги виждах да оцветяват заедно картинки или да редят лего. Присъствието и помощта му ме накараха да повярвам, че в живота се случват и красиви неща. Вече не бях сама! Веско беше до мен в деня на развода с Тошо и през цялото време стискаше здраво ръката ми. Той самият беше разведен и знаеше какво преживявам…
Днес съм щастливо омъжена за Веско и почти забравих болката от предателството на двамата, които считах за най-близки, а те се подиграха с доверието ми. И винаги ще им бъда благодарна, защото, ако не бяха те, никога нямаше да имам толкова предан и добър съпруг.

Виолета

„Лична драма“

Твоят коментар