ЛИЧНА ДРАМА: Не знам как да продължа да живея с чувството за вина

На 47 съм. Като всяка жена съм мечтала за семейство и деца, но уви, никога не бях имала дори истинска връзка. И така преди 10 години се регистрирах в сайт за запознанства. Беше разочароващо-лъжци, измамници, плейбои, семейни…Вече мислех да се отказвам, когато се запознах с един човек, възпитан и интелигентен.

Започнахме да излизаме, всичко беше наред, привързах се към него, не можех да повярвам, че най-сетне, на толкова години съм открила близък човек и щастие. Докато един ден, той ми показваше някакви документи и сред тях видях сгънат лист с думите „психична болест“.

Сринах се-половин година излизах с него, а да не ми признае, че има психично заболяване! Нямаше никакви външни признаци, по които бих могла да разбера /бил е в ремисия/.Заведе ме при лекуващия го психиатър, който ми разясни, че става въпрос за депресивно състояние /БАР/, налагащо ежедневен прием на няколко лекарства.

Бях зашеметена, имах чувството, че съдбата отново си прави шеги с мен. Дадохме си 1 месец за размисъл. Когато се видяхме след това, той беше все така влюбен в мен, но в мен нещата се бяха прекършили – мечтите ми за сватба и дете нямаше как да се сбъднат с човек с такава болест. В същото време се чувствах ужасно самотна. Излязох с още няколко човека от сайта, но се оказаха пълно разочарование. И останах в тази връзка.

Грижех се за него, помагах му, обичах го, но не толкова, колкото той мен. През 2011 г. почина майка му, с която живееше и бяха много близки. Изведнъж започнах да виждам другото лице на болестта му-стана по-тъжен и затворен в себе си.

Помоли ме да отида да живея при него, но аз от глупост, егоизъм и някакви ирационални страхове му отказах. Нещата постепенно започнаха да се влошават-налагаше се през няколко месеца да влиза на лечение в психиатрия, направи и два опита за самоубийство, които ми се отразиха много тежко.

През цялото време не спираше да ме обича, да ми показва, че няма по-близък човек от мен. Дори поръча сребърни сватбени халки с имената ни. Но аз си оставах резервирана.

Миналата година, след поредния ми отказ да отида при него, продаде един свой имот и почна да ми казва „Аз няма да живея с орлите“. Сега си блъскам главата в стената, че не съм оценила смисъла на тези думи.

Впоследствие тайно от мен, беше спрял лекарствата си и започнал да пие-абсолютно противопоказно за този род болести. Виждах, че страда, но не знаех как да му помогна, кого да извикам на помощ. В един момент се прибра с бутилка джин в ръка, беше зле. Аз взех да му се карам и той с най-тъжният поглед на света ми каза: „Моля те, не ме изоставяй!“ Прегърнах го, успокоих го и… си тръгнах, тъй като бях рано на работа. Сега ми иде да си извия врата, но вече е късно.

Два дни след тази случка приятелят ми влезе в болница, а след още два-беше мъртъв.

Едва сега проумях какво е означавал за мен и колко свестен човек съм имала до себе си, но твърде късно… От глупост и егоизъм провалих и своя, и неговия живот.

Гледам онемелия телефон, влизам в празната къща и не знам как да продължа да живея с чувството за вина.

Източник: story.rozali.com

Твоят коментар