ЛИЧНА ДРАМА: Не вдигайте ръка над най-святото нещо – децата!

еше мразовит декемврийски ден. Слънцето ярко блестеше в безоблачното небе. С бързи крачки вървях по замръзналата земя, покрита с бял сняг. Ръцете ми замръзваха. Извадих ръкавиците си, от които нямаше голяма полза и се увих добре в дългия си шал. Изведнъж някой изтича от входа на една от къщите и буквално връхлетя върху мен. От силния удар залитнах и без дори да погледна към този, който едва не ме събори на земята, изкрещях:

– Внимавай!

И едва тогава, след като погледнах напред, видях слабичко момче около пет или шест годишно. Детето беше обуто в тънки чорапи и скъсани домашни чехли, очевидно големи за него, а на раменете си имаше светъл пухкав пуловер. По всичко личеше, че бяга от някого. Взрях се в уплашените му пламтящи сини очи и не можах да кажа нищо повече.

Секунди след това, една доста пияна жена, обута в галоши на бос крак, застигна детето и с ярост го удари през лицето.

– Бързо се връщай вкъщи! – извика безмилостно тя, а от устатата й излезе противен облак от цигари и алкохол.

Нещастното дете потрепери от ужас и се опита да се скрие зад гърба ми. Наблюдавах с изумление странната сцена, без да знам как да реагирам. Коя съм аз, че да се меся в чуждото семейство? Но майчинският ми инстинкт каза своята дума. Развиках се на пияната жена, а през това време уплашеното момче избяга в противоположната посока. Без да изслушам отговора на жената, се затичах след детето. Някъде зад гърба си чух „майката“ да казва: „Рано или късно ще се върнеш, просяче нещастно!“… – и си тръгна. Не беше трудно да догоня момчето. Нежно го хванах за ръката и нищо повече не го попитах, освен къде ще се скрие сега. Хлапето не отговори, просто потърка зачервените си очи с мръсния си юмрук.

Всеки, който твърди, че съм постъпила неправилно и съм проявила излишно състрадание – нека хвърли камък по мен!

Защото прибрах детето у дома, при моето семейство. Докато стигнем жилището ми, ръцете на малкия замръзнаха. Малките му пръсти бяха толкова ледени, че се наложи дълго да ги разтривам. Вкъщи моите деца от пръв поглед усетиха нещастието на момчето и без да кажат каквото и да е, ми помогнаха да го изкъпя и нахраня. Господи, от очите ми се стекоха горчиви сълзи, а някаква бучка заседна в гърлото ми, когато видяхме с какво нетърпение се нахвърли върху храната нещастното създание. Колко слаб и блед беше той! Стана ми ясно, че за семейството си детето беше напълно излишно. По-късно разбрах, че живее с майка си, никога не е виждал баща си, а майка му постоянно пие и го бие. Сините по тялото му мълчаливо разказваха за жестоката детска драма. Оказа се, че той е на седем години, но изглеждаше по-малък, заради недохраненото си телце.

И по-късно се запитах: къде са агенциите за настойничество или социалните, и защо не лишат тази жена от родителски права?

След като завих малкия в одеало и включих телевизора (което беше абсолютно ненужно, защото той веднага заспа), трескаво започнах да си припомням телефоните на различни организации. Малко по-късно въпросът беше решен.

Сега Коста (така се казва момчето) е в интернат. Не посещава майка си, а и тя не се сеща за него. Винаги, когато имам възможност посещавам интерната, а за уикендите взимам Коста у дома. Той ме нарича „Леля ми!“.

Боли ме, мъчно ми е и страдам за всички онези, никому ненужни деца!

Източник: Лична Драма

Твоят коментар