ЛИЧНА ДРАМА: Ненавиждах се, че не спасих майка ми

Лекарите бяха в недоумение: откъде жена, която е въздържателка, може да си навлече подобна болест? Заболяването й продължи точно 40 дни. Толкова време ми се даде, за да й върна любовта, която тя ми даряваше 23 години. Бях в режим на бойна готовност и ежеминутно я питах от какво има нужда: време ли е за лекарствата, готова ли е да й измеря температурата, има ли апетит… Болка и страх затъмняваха очите ми, и като ураган бях готова да се боря за нейното възстановяване, но с всеки изминал ден мама ставаше все по-слаба и само тръбите стърчащи от нея показваха, че е още жива.

Когато на тридесет и седмият ден се втурнах отново към болницата, лекарят каза, че майка ми най- накрая е прехвърлена от реанимация в общо отделение. За мен това беше равносилно на победа. Летях през коридорите, окрилена от предстоящата среща, но когато се оказах в стаята й през носът ме удари остра миризма на ацетон.

„Загубихме майка ви“

През следващите месеци, когато в пристъп на истерия си губех ума, а писъците ми заглушаваха непоносимата душевна мъка, „миризмата на смърт“ отново се появяваше пред мен. Мама беше едва на 45 години. Отне ми години, за да се измъкна от бездната на черната яма, където един глас ми казваше :“Съжалявам, загубихме майка ви!“ Трябваше ми много време, за да спра да мразя всичко живо и да си простя, че не успях да помогна на мама.

Ненавиждах се, че не я спасих

Събрах сили и се обърнах към психолог, и с негова помощ изгонихме болката, която като дявол убиваше човека в мен. Отново и отново се връщах към страшните дни от миналото и превъртах епизодите с болестта и погребението на мама.

Трябваше да се изправя срещу болката, за да мога спокойно да се сбогувам с мама. И го направих. Заради нас двете, защото винаги ще бъдем заедно, въпреки смъртта. Моята победа над мъката ми донесе не само радост от избавлението, но и горчивина от загубата, която цял живот ще бъде в сърцето ми.

Източник и снимки: psychologies.ru

Твоят коментар