ЛИЧНА ДРАМА: На гробищата разкрих ужасяващата тайна на любимата ми

Преди пет години, на 15 юли, в жестока катастрофа загубих годеницата си. Водачът на другата кола, млад мъж на около 30, загубил контрол и навлязал в насрещното платно. И двамата загинаха на място. Вместо да придружа любимата си до олтара, аз я съпроводих до вечния й дом. Не целунах красивото лице, скрито под булченски воал, а целунах студените й вкочанясали устни. От този ден светът за мен се промени. Намразих Бог, винях Го за смъртта й, проклинах Го, отказах се от вярата. Спрях да общувам с приятелите си и бавно, по-бавно сърцето ми се превърна в буца лед. След смъртта й отново се върнах към старото си Аз. Не ме трогваха нито разплаканите очи на някой старец, който си броеше жълтите стотинки, нито пък умоляващият поглед на бездомно куче. Вече знаех, че никога не съм бил истински добър човек – тя ме правеше добър. Елена ме научи на любов, на смирение и промени мирогледа ми. Нима си струва да бъдеш добър, след като Бог така те е наказал? По света има хиляди хора, които ежедневно зоват смъртта, защо трябваше да ми отнеме точно моята любима? Всяка година, на 15 юли, посещавах гроба й. Стоях с часове, говорех на снимката, която безмълвно ме гледаше от сивия камък, разчиствах всяко едно листенце, паднало на гроба й, и с някакво яростно настървение скубех плевелите, които се мъчеха да надигнат глава под черната пръст.

Но тази година служебни ангажименти ме задържаха до късно на работа и затова, когато най-накрая се озовах на гроба на годеницата си, минаваше 21.00 часа. Смрачаваше се, наоколо беше пусто, единствено на разстояние от два-три метра, на една пейка, захлупила лицето си в шепи, стоеше непозната жена. И друг път съм я виждал на този гроб, но никога не съм се интересувал коя е. Какво ли я водеше в този късен час на това тъжно място? Вероятно и тя като мен оплакваше любим човек. Залисан в спомени по миналото не забелязах, че е минал почти час. Часовникът в гробищния парк удари 22 часа и аз бавно, с нежелание, тръгнах да се прибирам. Но когато се качих в колата, фаровете ми осветиха някаква човешка фигура. Беше тя – жената от съседния гроб. Може би щях да я подмина, но през ума ми мина мисълта, че любимата ми не би одобрила да изоставя самотна жена на подобно зловещо и безлюдно място, затова, когато приближих до нея, отворих вратата и поканих жената да се качи. Без да се колебае, самотницата прие. През целия път жената мълчеше, но преди да я оставя до кафенето, което ми посочи, Катя, така се казваше жената, извади пари да ми плати пътя. Категорично отказах и тогава тя предложи да ме почерпи поне с чаша кафе от благодарност. Нямах спешна работа и приех поканата. В заведението забелязах колко красива жена е Катя. В колата беше тъмно и нямаше възможност да я огледам, но сега, на светлините на лампите видях, колко млада и симпатична е тя. Не исках да бъда нетактичен, затова не я попитах какво правеше толкова късно на гробищата. Тя също не ме попита нищо. На раздяла Катя ми даде телефонния си номер и каза, че ще се радва да се видим отново някой ден. Цяла нощ не мигнах. В обърканото ми съзнание се преплитаха образите на Катя и Елена. Нима щях да допусна друга жена в живота си? Да изневеря на любимата си? Да целувам чужди устни? Не, никога! Макар и мъртва Елена беше и щеше да остане единствената ми истинска любов. А и Катя можеше да има приятел, дори съпруг и деца…

Въпреки нежеланието ми да я видя отново, след няколко дни, на връщане от работа, краката ми сами ме отведоха до заведението, в което с Катя пихме кафе. Съдба ли беше или някакво странно съвпадение, но Катя стоеше там, на същата маса. Два часа по-късно се озовахме в апартамента ми и се целувахме като обезумели. От години не бях държал жена в прегръдките си, и сега напълно осъзнавах колко ми липсваха женски ласки. Господи, толкова исках да бъда обичан! Да живея отново, да си позволя да бъда щастлив! Някъде дълбоко в мен една част не спираше да крещи с болка: „Прости ми, мила, прости ми! Искам да обичам… остави ме да бъда щастлив!“ От тази вечер с Катя станахме двойка. Разхождахме се надвечер в парка, вечеряхме в някой ресторант, а сутрин се събуждах до топлото й тяло. Катя беше мила, позитивна и приемаше всичко с усмивка, но имаше моменти, в които мрачна тъга засенчваше красивото й лице. Сякаш някой с магическа пръчка отнемаше радостта от това прекрасно същество. Може би страдаше за някой или нещо? Не я попитах, защото знаех, че ако потърся отговори на въпросите си, ще се наложи аз също да отворя вратата на миналото. Не знаех много за нея, всъщност почти нищо, но и не исках да знам – достатъчно ми беше да ми дарява любов и топлина. Една година се изтърколи неусетно. От отчаян и без желание за живот човек, отново се превърнах в любящ и топъл мъж. Както преди време Елена ме преобрази, сега магията с мен извърши Катя. Колкото и да бях хлътнал по новата си любов, нямаше ден, в който да не си спомням за мъртвата ми любима, затова, когато отново настъпи 15 юли, надвечер се озовах на гроба й. Нямах търпение да й разкажа, че срещнах отново любовта, че пак обичам и съм обичан. Знам, че Елена би се радвала. Но колко изненадан останах, когато изведнъж видях по алеята да се задава Катя. Не ме видя и с бавни, тежки крачки, се запъти към онзи гроб, където я видях за първи път. Явно и тя предпочиташе нощта и също като мен искаше да бъде сама. Катя седна на пейката до пустия гроб, и като миналия път закри лице в шепите си. Нямах намерение да я притеснявам, не исках да смущавам мъката й, но болката да гледаш как любимата ти страда на няколко метра от теб и желанието да я сграбчиш в успокояваща прегръдка, бяха по-силни от мен. Катя страдаше толкова силно, че дори не чу стъпките ми. Седнах до нея и я прегърнах през тресящите от плач рамене. След няколко минути Катя се успокои, после посочи към снимката на паметника и изплака: “ Съпругът ми… загина преди няколко години на днешната дата.“

Докато съм жив ще проклинам тази дата, която за втори път ми отне любимата жена. Преди години ми отне годеницата, а сега ми отне Катя. Защото, когато погледнах снимката, от нея ме гледаше лицето на онзи, който мразя с цялото си сърце и душа. Мъжът, който ми разби живота! Мъжът, който уби Елена! Без думи просто хванах Катя за ръката и заведох до гроба на любимата ми. И тя разбра всичко. През тази нощ с Катя се разделихме завинаги!

Твоят коментар