ЛИЧНА ДРАМА: Напусна ни, защото ни обичаше

Мама почина точно преди една година. Макар да знаех, че е болна и дните й са преброени, психически не бях подготвена за раздялата. Месеци наред страдах и не можех да приема факта, че тя не е вече между нас. Малко преди годишнината от смъртта й, се осмелих да отида в гарсониерата, в която живееше сама и да подредя вещите й. Баща ми ни беше напуснал преди много години и спомените ми за него бяха смътни. Последното, което помня е, как протягам ръце да го прегърна, а той ми обръща гръб. Съзнателно избягвах да мисля за човека, който ни остави, никога не задавах въпроси, а и мама не говореше за него. Тя така и не допусна друг мъж до себе си: предпочиташе да отделя цялото си време само за мен. Откакто се разболя и лекарите казаха, че са безсилни, и единственото, което могат да направят, е да облекчат състоянието й, тя съвсем се затвори в себе си. Избягваше да се среща с хора, не искаше никой да вижда как тялото й съхне от ден на ден. До самата си смърт не се поддаде на отчаянието или поне не го показа, дори и пред мен. Тя знаеше, че скоро ще си отиде и беше подготвила всичко за погребението си, включително и гроба. Сега тленните й останки почиваха там, където тя сама си беше избрала, а до нейния гроб, имаше и друг, грижливо поддържан, но без паметник или дървен кръст.

Беше почивен ден и разполагах с време, за да подредя спокойно жилището й. Исках да раздам някои неща на нейни приятелки, а други да запазя за себе си. Няколко часа подреждах дрехите й, когато се натъкнах на кутията, която мама грижливо пазеше. Знаех, че в нея освен снимки от детството ми, грижливо съхраняваше и картичките, които й подарявах за всеки празник. Развълнувано разглеждах милите спомени, а от очите ми се стичаха сълзи при вида на детските ми рисунки, които тя с любов бе запазила. И тогава видях белия плик, на който бе изписано моето име. С разтреперани ръце го отворих и в него, освен писмо, имаше и една част от миниатюрна дървена икона, на която беше изобразено лицето на Божия син. Внезапно си спомних, че и аз имам част от икона, която ми подари непознат просяк в деня на сватбата ми. Тя пък бе на Богородица с младенеца. Изгарях от любопитство, затова, без да губя време, започнах да чета.

„Здравей, Ивона, мое скъпо момиче. Когато четеш това писмо, аз вече няма да съм жива. Сигурно ще ме упрекнеш, но повярвай ми, понякога майките съвсем умишлено пазим тайни от децата си и един ден разбираме, че твърде много сме се забавили да им разкрием истината. Така и аз не намерих смелост да те погледна в очите и да ти разкажа за твоя баща. Ти никога не задаваше въпроси, но аз знаех, че страдаш и те боли за него. Затова днес, когато се намирам на прага на смъртта осъзнах, че нямам право да отнеса тайната в гроба. Мила моя, твоят баща беше най-добрият човек на света. Моята голяма любов. Обичахме се лудо и се радвахме на всеки един миг, в който бяхме заедно. Не знам кой ни прокле и завидя на щастието, но броени дни след като ти навърши 5 години, стана авария на работното му място. Загинаха хора, сред които и едно младо семейство. За зла беда, баща ти беше началник на смяната и случилото се силно повлия на психиката му. Нахвърлиха се върху него като диви животни и с грозни обвинения успяха да го смачкат и разкъсат. Макар по-късно да се доказа, че няма вина, той вече не беше същият човек. Срамът и болката го принудиха да напусне работа, и твърде скоро депресията и алкохолът станаха неотменна част от всекидневието му. Мъжът, когото познавах и който беше толкова грижовен към нас, вече не съществуваше. Сънуваше кошмари, крещеше насън, а щом дойдеше на себе си, започваше да се налива с алкохол, за да забрави действителността. Един ден, когато се прибрах от работа видях, че е напълно трезвен. Зарадвах се, помислих, че е взел решение да се отърси от миналото и да започне да живее отново. Уви, той бе решил да ни напусне, за да не ни посрамва повече. Не искаше хората да ни сочат с пръст, а на теб да казват, че си дъщеря на убиец и алкохолик. Не можеше повече да живее с мъката, че съсипва живота ни с опетнената си репутация. Обичаше ни безмерно, затова предпочете да си тръгне. Молих го да се вразуми, убеждавах го, че не можем без него, но напразно. Ивона, мила, ти навярно не помниш колко плака и как протягаше ръце към него…
В този ден сърцето ми умря завинаги. Той си тръгна, а с него и моето желание за живот. Годините минаха, без да знам какво се е случило с него – жив ли е, къде е. Обикалях от град на град да го търся, проверявах по болниците, но от баща ти нямаше следа. Душата ми умираше всеки път, когато чуех, че са намерили труп на мъж. На всяка Коледа оставях запалена свещ на прозореца, надявайки се, че тя ще му помогне да намери обратния път до нас. Така изминаха двадесет години. Отчаях се, загубих надежда, че някога ще се видим отново.

Помниш ли, Ивона, деня на сватбата ти? Моето красиво момиче беше вече на 25 и се омъжваше за своя любим. А спомняш ли си онзи просяк, който срещнахме на излизане от църквата и който ти подари една малка част от дървена икона? Това, скъпа, беше твоят баща.

Исках да се затичам, да го прегърна и никога повече да не се разделим, но очите му мълчаливо молеха да не се издам, че съм го познала. Защото той не искаше да го виждаш в това окаяно състояние. Когато на другия ден със съпруга си заминахте на меден месец, аз открих бащата ти пред същата църква, в която се венчахте. Господи, най-накрая бяхме заедно, но колко зле изглеждаше. Беше остарял и болен, а алкохолът и мизерията бяха изсмукали цялата му сила и енергия. Открих го след двадесет години, за да го загубя отново – този път завинаги… Въпреки че го настаних в болница и лекарите положиха неимоверни усилия, месец по-късно той почина. Толкова плаках, когато си тръгна от този свят, че почти не ми останаха сълзи. Погребах го сама и запазих съседния парцел за себе си. Смъртта му ме довърши. Затова, щом разбрах моята диагноза, не се уплаших. Напротив, зарадвах се, че скоро ще бъда завинаги с моя съпруг, когото никога не престанах да обичам. Бог се смили и видя, че нямам сили повече да чакам. Миличка, след смъртта на баща ти нарочно не сложих надгробна плоча. Последната ми молба към теб е, ти да сториш това. Прости ми, детето ми, че не ти разкрих истината по-рано, но исках да уважа саможертвата на баща ти. Може би разбираш, че той ни напусна, именно защото много ни обичаше. Не страдай за мен, аз съм вече много щастлива. Сбогом! Мама“
Не помня колко време стоях с писмото в ръце. Препрочитах го отново и отново. Когато успях да се съвзема видях, че навън се беше стъмнило. Прибрах се вкъщи, разказах всичко на съпруга си, а после съединих двете части на иконата и я поставих върху камината в хола. Още на другия ден с мъжа ми поръчахме паметника и след месец го поставиха. На плочата под името му е изписано: Обичам те, татко. Спокойна съм, че родителите ми почиват един до друг и знам, че каквото и да са скрили от мен, е било от обич.

Ивона

„Лична драма“

Твоят коментар