ЛИЧНА ДРАМА: Изтрих спомена за него завинаги

Тия дни се разминах с приятелката на бившето ми гадже Момчил, когото смятах за мъжа на живота си. Вървеше приведена, сякаш носеше на гърба си тежък товар, забила поглед в тротоарните плочки. Беше с тъмни очила, които обаче не можеха да скрият напълно синьо-моравия оток на лявото й слепоочие. В мига, в който я подминах, спомените нахлуха в главата ми като яростни вълни, разбиващи се в скалистия бряг…

Момчил беше голямата ми любов, по-точно аз смятах така. Аз на 18, той на 21, живеехме в съседни блокове в един и същи квартал. Носеше му се славата на лошо момче – от онези, които привличат като магнит момичетата. Проявяваше чувствата си към мен под формата на снизхождение и благоволение, когато бе в настроение. И ирония и непукизъм, ако не бе на кеф. Често чувах зад гърба си, че ходя с най-големия гадняр в квартала, превърнал ме в изтривалка за крака, но аз продължавах да вярвам в романтичната и щастлива любов и се надявах, че рано или късно ще го променя.

Това, че не ми държеше палтото и не ми поднасяше цветя по повод, бе най-малкият проблем. Впрочем той изобщо не се опита да запомни рождения и имения ми ден. Лошото бе, че не се интересуваше какво мисля, понякога изобщо не слушаше какво му говоря. Често оставяше есемесите ми без отговор, макар да знаеше, че това ме разстройва. В същото време пускаше шегички на стената си във фейсбук – доказателство, че в момента използва телефона си. Когато през сълзи го упрекнех, че не ме обича и не държи на мен, той ме придърпваше към себе си, целуваше ме, пляскаше ме по дупето и иронично подхвърляше: „Кукличко, запомни – с никого не съм се държал така добре както с теб! Ти просто се моли да не се налага да видиш другото ми лице, което не познаваш.“ И аз се примирявах, едва ли не се чувствах специална спрямо останалите. Пък и трябва да призная, че освен красив и силен, Момчил притежаваше и завладяващ чар, на който трудно жена би устояла.

Само ще вметна, че родителите ми от самото начало бяха против тази връзка. Опитаха и с добро, и с лошо да ме откъснат от него, накрая се отказаха. В един такъв момент майка ми вдигна ръце и проплака: „Дано Господ ме чуе и ти помогне, явно с баща ти сме дотук!“

Вероятно молбата й е била чута, защото месеци след тази случка разбрах, че съм бременна. Развълнувана и щастлива, съобщих новината на Момчил, той побесня, започна да ругае и нареди веднага да направя аборт. За първи път му се опрях, не знам откъде намерих сили, но заявих, че искам това дете и ако се наложи, ще използвам връзките на татко и ще го принудя да се оженим и да стане баща на бебето ми.

Малко е да се каже, че ме смля от бой и изрита от дома си като псе. Но озверелият му поглед ме смрази. Тогава разбрах, че Момчил е от хората, които в гнева си нямат задръжки и реагират първосигнално.
„Валяк ли е минал през теб?“ – изписка мама, като ме видя, а татко скочи и викна, че веднага отива да му види сметката на онзи негодник. Въпреки болките намерих сили и твърдо заявих, че ако не се разправят с Момчил, аз ще забравя името му и повече няма да се виждам с него.

Не им казах за бебето, цяла седмица не ходих на лекции и лекувах пораженията от побоя, а в края на месеца направих аборт. Отидох сама, не споделих дори с най-добрата си приятелка, за да не я натоварвам. А и да нямам поводи да се връщам към темата Момчил: нещастната ми връзка, униженията, побоя, бебето… Защото интуитивно прозрях, че има случки в живота, които – ако искаш да ги изтриеш от паметта си, трябва да ги заровиш дълбоко в лабиринтите на мозъка си. Но сам, без свидетели, които да ти напомнят за миналото.
Казват, че при катастрофа хората не помнят нищо. Идват в съзнание в болничната стая и се чудят какво търсят там. Защитните сили на човешкия организъм в такива моменти се задействали на макс и изключвали сетивата, които не са в състояние да понесат непоносимите болки от травмите. Мисля си, че и с мен се случи нещо подобно. Момчил ми нанесе такива физически и психически болки, че сърцето и разумът ми се съюзиха и изтриха спомена за него…

От една година имам връзка с Павел – пълна противоположност на Момчил. Дотолкова, че все още не мога да повярвам, че и такива мъже се срещат. Държи се мило и го прави толкова непринудено, че понякога се питам как изобщо съм се примирявала и позволявала онзи да ме наранява и да се отнася с мен като с парцал.
Чувствам се глупаво, когато си спомня какви компромиси съм правила в името на любовта, в която вярвах. Само че моята любов, не неговата.

А колко е различен Павел! Когато види, че съм изморена и притеснена, сяда до мен, прегръща ме, усмихва се и ме предразполага да споделя проблема си и заедно да го решим. Или просто да изкарам емоциите навън и да ми олекне. С дребни жестове и нежни думи ме кара да се чувствам специална. Да се поглеждам с други очи. И когато ми каже: „Хей, секси – ти си много готина!“, да вярвам на думите му.

Често се упреквам, че не съм влюбена в Павел. Харесва ми, добре ми е с него, приятен ми е и когато разговаряме, седнали, прегърнати един до друг, и когато се любим. Но чувствата ми към него не са свързани с болката, която изпитвах, докато бях с Момчил. А може би това е истинската любов – спокойна и уравновесена. Знам ли? Може и да не е писано с Павел да се вречем за цял живот и той да е бащата на децата ми – той да ме разлюби или аз да го напусна. Но каквото и да ми се случи оттук нататък, съм наясно, че никога повече едно сексапилно мъжкарско излъчване и омайни, но без покритие приказки няма да ме подведат. Защото знам какво заслужавам и какво трябва да търся.

А като си представих за миг, че на мястото на приятелката на Момчил – с бушонирано от юмруците му лице, можех да съм аз, мислено се прекръстих и благодарих на съдбата, че ме отърва от него. Вярно, беше болезнено и скандално, но както казват старите хора – всяко зло за добро.

Катя

Лична Драма

Твоят коментар