ЛИЧНА ДРАМА: За всяка моя сълза ще си платиш

Тези дни прочетох в интернет следната мисъл: „Внимавай много, когато разплакваш една жена, защото Бог брои сълзите й…“ Звучи красиво, но само толкоз. Поне що се отнася до моя живот с бившия ми съпруг Живко. Платих висока цена, за да разбера, че невинаги зад фигурата на Аполон, с глава на Брад Пит, се крие мъжкар. Но тогава моят 19-годишен девствен мозък явно е бил лишен от разум, а и сетивата ми са дремели. Защото аз възприемах гаджето си единствено с очите, които преливаха от възхищение и гордост, че сред всичките си обожателки, той избра именно мен. И за да не го изпусна, веднага казах „да“ на предложението му да се оженим. Знаех, че ако поискам разрешение от родителите си, нямаше да го получа, затова ги поставих пред свършен факт и с любимия ми подписахме тайно. Горките те, не можаха да скрият разочарованието си от необмислената ми постъпка, но понеже много ме обичаха, приеха с половин уста зетя, който позираше пред тях като холивудска звезда.По време на вечерята, която изобщо не бе тържествена, татко заяви, че ще ни предоставят жилището на баба – неговата майка, която ще приберат при себе си, освен това той ще намери добра работа на Живко, но с едно условие – да завърша университета, където току-що бях приета. До края на живота си ще благославям умния си баща за далновидното му решение, защото въпреки отличния си успех сега щях да мия чинии в някой ресторант. Не подозирам съпругът ми още тогава да си е правел тънки сметки, разчитайки на връзките на влиятелния ми родител, но пък защо не. Живко бе от провинцията, беден в сравнение с мен, а и със своята специалност – пътен инженер, щеше дълги години да живее във фургони по магистралите. А така изведнъж – хоп и три в едно: млада булка от заможно семейство, обзаведено жилище в София и работа в министерство. За съжаление тогава бях много млада и безумно влюбена и не мислех за тези неща.

Скоро обаче конфликтите между нас започнаха. Макар и бременна, поддържах домакинството у дома и си взимах блестящо изпитите, а мъжът ми, вместо да се радва и ме подкрепя, сякаш изпитваше удоволствие за всяка дреболия да спори и да доказва, че съм глупава, едва ли не недоразвита и трябва непрекъснато да се допитвам и съобразявам с мнението му. Мислех, че с раждането на дъщеря ни нещата ще се оправят, но търканията се задълбочиха и споровете прерастваха в скандали, в случай че не се съгласях с него. Тогава не можех да разбера, че избива комплекси, защото съм интелигентна, завършила езикова гимназия, студентка в престижен университет, а родителите ми плътно стоят зад гърба ми. Вместо това се хвърлях като рицар без броня в безсмислени спорове да доказвам, че земята е кръгла и се върти. И тъй като насреща си чувах само това, че нищо не разбирам и пак греша, ревях от безсилие и унижение, че за да има мир вкъщи, трябва да скланям глава и да повтарям едно и също: да, добре, прав си. Най-гадното бе, че сълзите ми изобщо не го трогваха. Примирие настъпваше само щом чуеше, че съм се предала и капитулирала. Но дори и след сдобряването ни продължаваше да се държи високомерно и снизходително да проявява нежност, сякаш съм домашният любимец, който е заслужил бисквитка заради послушанието си.
След дипломирането си изкарах две магистратури, после и докторска степен защитих, работех в чуждестранна фирма с представителство в София, дъщеря ни стана на 15, а обстановката вкъщи продължаваше да е тягостна. Аз обаче вече бях наясно, че причината за заяждането, упреците, търсенето на разправии от страна на Живко са комплексите му за малоценност, които избиваше по този начин. Затова се научих да мълча и да избягвам споровете, привидно съгласявайки се, което го влудяваше. Защото… нямаше сълзи. Бях пораснала и помъдряла, прозряла тъжната истина, че съм се омъжила за красавец без интелектуално покритие. Природата му дала едно, а му взела друго. И вероятно като майката, която вижда недостатъците на детето си, но се примирява, че такъв е бил късметът й, щях да търпя Живко до края на живота си, ако не научих, че ми изневерява. Впоследствие разбрах, че през всичките години на брака ни по този начин човекът си поддържал самочувствието на желан от жените мъжкар.
Месеци след развода ни Живко се ожени отново и случи на много богата жена. Случайно след време от обща позната научих, че още са заедно, макар той и нея постоянно да разплаквал с „трудния“ си характер. Тя обаче му прощавала, защото го обичала. Вероятно този път господинът не може да преглътне, че зависи изцяло от имането на съпругата си, но това не му пречи да харчи на поразия парите й. Карал скъпа кола, носел маркови костюми и часовник за хиляди левове, двамата обикаляли света по екзотични дестинации. Както се сещате, тези неща не стават с мижава чиновническа заплата. И започне ли да олеква банковата й сметка, богатата наследница ще прогледне. Ако пък тя не му бие шута, то той ще я зареже, за да търси нова жертва. Но и късметът, както парите, е до време и все някога той ще удари на камък.
Та пак се връщам към онази мисъл, с която започнах писмото си: „Внимавай много, когато разплакваш една жена, защото Бог брои сълзите й…“ Защото вярвам и съм сигурна, че – рано или късно – Живко ще си плати за всяка моя пролята сълза.

Латинка

Лична Драма

Твоят коментар