ЛИЧНА ДРАМА: Емигрантка мечтае да се върне, за да получи прошка от сина си

Преди 35 години Павлина е била многообещаваща бъдеща лекарка. Крехка, по особен начин красива, но много амбициозна, себеотдайна и изключително умна, тя взима изпитите си в медицинския факултет със завидна лекота. Отличничка на випуска, избира да специализира педиатрия. Но покрай дебелите учебници и практиките, някак не й остава време за студентския живот, от който колегите й грабят с пълни шепи. В еуфорията на купона послучай семестриалното завършване на випуска тя се поддава на всеобщото настроение, отговаря на наздравиците и на заинтригуваните мъжки погледи. Докато не се озовава в една празна, отчайващо скучна и безлична стая на общежитието

с някакво момче,

което дори не

познава

до този момент. „Ако бях влюбена, щях да си го простя. Но той по-скоро ме плашеше, отколкото да ми харесва. И името му такова – Страхил. Имаше нещо хипнотизиращо дяволско в погледа му, в движенията, в повдигането на лявата вежда, когато се усмихва. Бях за първи път с мъж, с него, само тази вечер. А последиците бяха завинаги“, спомня си Павлина.

Разбира, че е бременна. Толкова дълго се бори със съвестта си, че става късно за аборт.

По път за провинциалния град, в който е родена, през главата й минават хиляди сценарии, един от друг по-страшни. Майка й избухва в плач, след което започва да обмисля вариант Павлина да роди в столицата и да остави бебето за отглеждане в дом. Само така ще спаси репутацията си, а и не само нея. Дори и да заглъхнат някога клюките, властта няма да разреши на самотна майка да практикува лекарска професия. И с живота й е свършено. Баща й обаче тежко мълчи. Става, облича се и излиза с провлачена походка. Как намира Страхил, какво му казва, обещава или заплашва, за всички остава тайна. Павлина се омъжва и ражда Живко. „Само като го видях, като почувствах крехките му пръстчета и всичките ми страхове изчезнаха. Разбрах, че ако трябваше да се откажа от него в този момент,

щях да умра

от мъка.

Заслужаваше си да изживея този миг в цялата му пълнота. Защото така или иначе по-късно ми било писано да не съм до сина си“, спомня си Павлина. Отдадена на детето, със Страхил почти нямат допирни точки. Той се занимава с някакъв бизнес, за който Павлина и идея си няма. Не могат да си позволят да живеят на квартира и започват да търсят вариант за собствено жилище. Включват се в новострояща се кооперация, в която ритмично и последователно трябва да се внасят пари. Страхил не се вълнува много от темата за дом и финансови задължения. И Павлина взима нещата в свои ръце. Твърдо решена, че ще успее, започва работа в детското отделение на болницата. „Въпреки че това беше моят избор, болестта и безпомощността на пациентите ме сриваше. Идваха отчаяни майки, които плачеха заедно с децата си, усещах болката почти осезаемо, а трябваше да реагирам професионално и да не се отдавам на емоциите. До онзи ден, в който за първи път се сблъсках и със смъртта“, не може да забрави първите години от професионалната си кариера Павлина. На едно от поредните си дежурства, които не отказва, защото й трябват спешно пари, тичешком в кабинета посред нощ влита ридаеща майка, която

носи отпуснатата

си рожба на ръце.

Пламтящо и изгарящо в температура, детето е получило гърч. Павлина прави всичко възможно да върне живота в невиждащите очички. Но вместо това долавя последния хриптящ дъх на детето и то умира в ръцете й. „Само който не се е сблъсквал със смъртта толкова отблизо, не знае какво е. А когато става дума за дете… Беше едва тригодишно. На толкова беше и Живко. Плаках и се молех да се върне, след като бях опитала всички медицински методи да го спася. А трябваше да съобщя на майката. Държах посинялото телце и не знаех какво да й кажа. Просто излязох пред вратата. Когато ме видя, тя се свлече на мозайката. Има неща, за които думите нито стигат, нито са необходими“, през сълзи си спомня лекарката.

Междувременно се оказва, че наследници започват да предявяват претенции за кооперацията, в която Павлина купува апартамент. Трябват огромни суми пари почти всяка седмица. Страхил абдикира от проблема. Много е зает. С какво – не се знае. Тя се грижи за детето, работи, плаща… После тегли огромен кредит и пак работи, и пак плаща. Когато се опитва да поговори със Страхил, той й казва – ела с мен. Ако Бог е отредил, ще бъдем заедно. През нощта я качва в колата

и я води на

гробището.

Там още десетина човека с бели наметала и свещи в екстаз се кланят в ритъма на напевна молитва. Павлина едва не полудява от ужас. Разбира, че ангажиментите на съпруга й са свързани със секта. Този човек живее в един дом с нея и детето й, а тя досега, унесена в грижи, не е усетила нищо. Иска развод и въпреки недоволството на родителите си, които не й вярват за истинската причина, довела до това решение, и заплахите на Страхил, че ще й вземе детето, го получава.

По-сама и по-безпарична от всякога тя продължава да плаща безумните вноски за апартамента, за кредита, за съдебните дела. Стига дотам, че останала с два лева в джоба изпраща Живко до магазина да купи хляб и мляко. Детето се връща с вафла. Павлина не може да овладее нервите си и му удря шамар – какво ще ядем утре и в другиден, знаеш ли, ти вафла си си купил. Този момент на слабост тя никога няма да си прости. Живко заспива в сълзи, гушнал плюшения заек. А Павлина решава, че няма да се справи така и трябва нещо да предприеме.

Оставя детето на родителите си, събира по малко пари от приятелки, които обещава един ден да върне, купува си билет за Италия и с дипломата, две филии хляб и зайчето на Живко, което да й напомня за него, излита за Италия. Там уж трябва да я чакат познати и да й помогнат в първите няколко седмици, докато си намери работа. Но се оказва съвсем сама, безпарична, незнаеща езика на страната, където чужденците стават единствено за прислуга. Но дори такава работа да си намериш, не е лесно, когато нямаш свой човек. Няколко дни Павлина скита като просяк по спирките, градинките, взира се в разперените криле на гълъбите по площадите. В един слънчев ден до нея на пейката сяда жена с неопределна възраст, която й заговаря на български. Някакво вътрешно чувство й подсказало, че е като нея – емигрантка, дошла тук да оцелее. Води я в къщата на двама старци, които се нуждаят от ежечасови грижи. Павлина е принудена да готви, да чисти, да пере, да сменя памперсите на дядото, а бабата да извежда редовно на разходка. Най-голямото унижение за нея обаче е в почивните дни, когато децата и внуците на старците идват на гости. Тогава задълженията й стават двойни. Но не това й тежи най-много, а отношението, което имат към нея. „За тях сякаш не бях човек. Държаха се с мен като с животните в цирка. Караха ме да минавам с парцала на едно и също място, въпреки че подът блестеше като огледало.

Децата се

забавляваха

да ме унижават.

Нарочно си изливаха чашите на току-що почистения килим и в бурен смях гледаха как аз на колене забърсвах млякото“, спомня си за онези дни Павлина.

Както много пъти преди това, съдбата отново решава да я изненада с внезапен обрат. В малкото свободни минути, които има за себе си, Павлина обича да стои на една пейка и да наблюдава гълъбите. Намира нещо успокоявящо в суетенето им, гургуленето и пърхането на крилете им. Гушка сивия заек и понякога плаче. Представя си какво прави момченцето й в този миг, измисля си разни случки, в които участват и двамата. Избира му подарък за рождения ден, на който заедно духат свещичките. После го аплодира на футболната среща. На дипломирането му е най-гордата майка. Запознава се с приятелите му, прави им домашни сладки. После се сеща, че дори не знае какво е любимото ядене на сина й. Дори не забелязва присъствието на още един човек в това й занимание. Стийв я заговаря пръв. Въпреки че не обича да говори за тегобите си, Павлина лека полека започва да споделя с него. Има нещо успокояващо в твърдия му акцент на американец и в разбиращото мълчание, с което я изслушва. Предлага й помощ. Да замине с него в Америка, където ще й помогне да се легализира и да започне достойна и добре платена работа. Павлина е недоверчива. Но в крайна сметка решава, че не й е останало кой знае какво да губи. С облекчение напуска старците и унижението на камериерка и се впуска в ново пътешествие към Страната на неограничените възможности с надеждата, че този път може да й провърви, да спечели достатъчно пари, за да се върне при детето си и да води нормален живот в България.

В САЩ обаче й трябва паспорт. Не на емигрант. И диплома, но не българска. Стийв й предлага брак – фиктивен, няма да я притеснява, не с тази цел я е довел тук. „Това беше един от малкото добри хора, които съм срещала през живота си. Не можех да си представя, че някой може да ми помага, без да очаква от мен нещо в отплата.

Но и аз не можех

да му дам нищо

повече от една истинска благодарност. И той го знаеше“, размишлява за онова време Павлина. После идва друг проблем. Дипломата с отличните оценки по медицина не се признава тогава в Америка. Ако иска да работи в тази сфера, Павлина трябва да учи отново. Отначало. А времето тече. Живко расте, свързват ги само писма и кратки телефонни разговори. Вижда го само на снимки, на които вместо нея се усмихват лицата на родителите й. Кандидатства за медицинска сестра. Връща се в самото начало и започва отново. Работи на няколко места, за да си плаща образованието, опитва се да заделя и пари за Живко. Но това пък й дава шанс да се реализира и да започне легално добре платена работа почти по професията, която е искала. И нещата бавно започват да се случват. Макар и закъснели. Заживява като бял човек, в една нормална държава, която прави всичко възможно тези, които искат и могат, да се чувстват добре. Павлина успява да задели достатъчно средства, с които родителите й погасяват дълговете й. Живко обаче е решил да учи и Павлина остава в чужбина, за да му помага с пари.

„Помня го още като дете – с влажните очи, гушнал плюшеното зайче. За мен той винаги ще остане такъв. А вече има свое семейство. Пропилях всичките мигове, през които трябваше да бъда до него. Не смея да се върна и да го видя мъж. Иска ми се да мога да започна пак оттам, където го оставих. Знам, че е невъзможно. Връзката отдавна е прекъсната. Разделя ни океан от несподелени емоции. Той какъв спомен има за мен – от онзи шамар заради вафлата, от вечно безпаричната и изнервена майка, от присъствието на която сигурно с облекчение се е отървал. Но ми е нужна прошка“, пише в едно от писмата си до своя приятелка Павлина. И се надява да дочака този миг. За да си каже накрая, че всичко си е заслужавало. И че веднъж щом станеш истински, това е завинаги.

Обикновен път

Хората са упорити, алогични и егоцентрични. Обичай ги въпреки това!

Правиш ли добро, ще те обвинят в егоизъм и задни мисли. Прави добро въпреки това!

Успееш ли, ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове. Стреми се към успеха въпреки това!

Доброто, което правиш, ще бъде забравено утре. Прави добро въпреки това!

Най-големите хора с най-велики идеи могат да бъдат убити от най-дребните хора с най-дребните съзнания. Не ограничавайте мислите си въпреки това!

Хората са благосклонни към губещите, но следват само победителите. Борете се за победените въпреки това!

Каквото си градил с години, може да се срине само за една нощ. Не спирай да градиш въпреки това!

Дай на света най-доброто от себе си и той ще те отритне. Дай му го, въпреки това!

(Надпис на стената Шишу Баван, дом за деца в Калкута)

Източник: bgsever

Твоят коментар