ЛИЧНА ДРАМА: Една история за детското домашно насилие

Разглеждам стария си албум. На една от снимките се вижда момиче, на три години, голо. Го-ло! В ума ми хвърчат милион мисли, които не мога да контролирам. Ето я масата, на която се хранехме. От едната страна стои пастрокът ми, а от другата мама и аз. Мама е почти гола. В нашето семейство не беше обичайно да се крием зад преграда, за да сменим дрехите си. Приятелките ми често са виждали гърдите ми – не се поколебавах да се съблека пред тях след физическо възпитание. Отсъствието на срам в детството ми, създаде добри условия за появата на много проблеми в живота ми.

Майка ми работеше нощем. Когато тя отиваше на работа, пастрокът ми идваше в стаята ми и започваше странен разговор за отношенията между възрастните. Веднъж се съблече пред мен, намеквайки, че няма нищо лошо, ако се видим голи. Възразих, че не е редно да го виждам без дрехи, но той каза, че не иска някой ден да се плаша от бъдещия си съпруг. Не посмях да възразя. Оттогава пастрокът ми настояваше, когато мама я няма да спим голи в едно легло. Опипваше ме, принуждаваше ме да позирам и с видимо удоволствие на лицето ми правеше снимки.

И сега виждам малкото момиченце, което страхливо се криеше в ъгъла. Голо и беззащитно. Да кажа, че мразя пастрока си, не е достатъчно. Той умело ме измами. Години наред злоупотребяваше с невинността ми. Мило и внимателно ме предупрежаваше да не казвам нищо на мама, защото била глупава и нямала да разбере правилно отношенията ни. И аз, малкото дете, толерирах тези срамни разговори и гадни докосвания. Живеех в ада. Тих и невидим ужас. Веднъж се опитах да споделя с моя приятелка, но тя се изплаши до смърт, пребледня и каза: “ Не мисля, че баща ти иска да ти стори нещо лошо.“

Изминаха много години и днес предполагам защо реакцията й беше такава. Приятелката ми също беше жертва, но нямаше смелост да ми каже. Трябваха ми повече от десет години, за да призная пред себе си, че пастрокът ми е педофил. Първо споделих с терапевт, след което разказах и на съпруга си. Олекна ми, но все още се страхувам… Децата не са кукли, които да бъдат изхвърлени в кошчето без дрехи. Някой ден ще пораснат и ще се наложи да гледат хората в очите, дори и онези, които са се подигравали с тях.

Твоят коментар