ЛИЧНА ДРАМА: Върви си, всичко свърши

Пише ви един мъж на 42. Искам да ви разкажа една история – моята. Реших да го направя, защото много млади хора си мислят, че любовта е да вървиш по един прекрасен, равен път, а отгоре ти да се сипят листенца от рози и да грее слънце, без и най-малко облаче.

Срещнах Лина преди 15 години. Връзката ни започна толкова лудо, че не е за разправяне. Живеехме на 200 км разстояние и всеки уикенд някой от нас пътуваше, за да прекараме два дни заедно. В останалото време си говорехме по телефона по цели нощи. Случваше се обаче да седна в колата след работа, да пропътувам до нея, да се любим няколко часа и после да се върна обратно. И така – пет месеца. На шестия Лина напусна работа и се премести в моя град. Заживяхме заедно и тогава се оказа, че сме два остри камъка, родени един за друг. Сутрин се събуждахме с целувки и секс, после се карахме поне два-три пъти през деня, вечеряхме на свещи, танцувахме и се любехме. И така – до следващия ден. Благодарях на съдбата, че ми е изпратила Лина, наистина, но понякога ме вбесяваше и изпусках нервите си.

Първите месеци след като се роди дъщеря ни, малко кротнахме. Бяхме толкова щастливи, че забравихме да се караме. После детето ни се разболя, не спяхме по цели нощи от тревога, обикаляхме по болници и лекари, но така и не можахме да спасим своето малко момиченце, което живя толкова кратко. След като тя почина, Лина изпадна в тежка депресия. Дори не знам как успях да я измъкна, макар че аз самият имах нужда от спасителен пояс, за да не потъна. Само родител, загубил детето си, би могъл да разбере каква е болката.

В живота ни започна нов етап – без караници, но и без онези изгарящи страсти, които изпитвахме в началото на връзката си. Лина се поуспокои, но беше някак отнесена. Започна да ми се сърди, когато се задържах в работата, а точно тогава имах куп задачи. Тя искаше непрекъснато да съм до нея. Опитвах се да й обясня, но жена ми все подмяташе, че щом не се прибирам, значи в офиса ми е по-хубаво. Ревнуваше ме от колежките. Една вечер се върнах, а нея я нямаше. Беше ми оставила писмо, че се изнася. Намерила си квартира и щяла да живее сама. Имала нужда да огледа миналото, за да започне отново.

Цял месец се прибирах у дома и мръзнех, а беше май. После изведнъж осъзнах, че ми е студено, защото сядам сам на масата и лягам в празното легло. Започнах да се задушавам от липсата й. Разбрах, че не мога да продължа без нея – просто за мен няма живот, в който тя да не присъства. Въпреки това, от страх да не ме отблъсне, отлагах срещата с нея цели 5 месеца в очакване тя да направи първата крачка. Една нощ се стреснах в съня си и скочих. Облякох се набързо и хукнах към квартирата й. Исках да й изкрещя, че е грешка, че трябва да се върне, че всичко е безсмислено, ако тя не е до мен.

Позвъних на вратата й, Лина ми отвори сънена и топла. Стоеше на прага и не ме покани да вляза. Страшна мисъл прониза сърцето ми като остър кинжал – тя сигурно вече си има друг. Попитах я дали е сама, а тя смънка едно „Неее…”. След дълга пауза добави: „… с котката съм.” Тези секунди бяха най-ужасното нещо за мен, проточиха се, сякаш бяха часове. Протегнах ръце да я гушна, но тя леко ме отблъсна и се отдръпна. „Съжалявам, но изпуснахме момента, за което сигурно и двамата имаме вина. Първо упреквах себе си, че съм те наранила и няма да ме приемеш отново, после прехвърлих гнева си върху теб, че не си ме обичал истински. Накрая свикнах да съм сама с котката. Върви си, всичко свърши…“

Панайот

ЛИЧНА ДРАМА

 

Твоят коментар