ЛИЧНА ДРАМА: Въпреки че съпругът ми ме напусна, когато останах инвалид, аз съм му дълбоко благодарна, защото разбрах, че мога да се справя с всяко едно предизвикателство

Тази история се случи преди няколко години. Току – що бях оставила сина си в детската градина и чаках на спирката тролейбуса. Не бях изминали и две минути, когато пиян водач връхлетя срещу мен с колата си. Не помня този момент, но след време ми показаха запис на инцидента. Дойдох на себе си в болницата. За да не усещам болки, лекарите ме бяха натъпкали с лекарства. След 4 месеца лечение становището на медиците беше, че съществува съвсем малка вероятност да проходя отново. През цялото време съпругът ми ме подкрепяше, ежедневно ме посещаваше в болницата, купуваше лекарства и се грижеше за сина ни.

След изписването ме очакваше дълга рехабилитация в домашни условия. Отначало не можех да се изправя от леглото, но постепенно започнах да се придвижвам в инвалидна количка. Точно в този период започнах да забелязвам, че съпругът ми се отдалечава от мен. Отчасти го разбирах: беше уморен от тежкия товар, който носеше сам на плещите си. Георги често се бавеше след работа, а аз си стоях у дома и здравословното ми състояние се влошаваше. Остарях твърде рано: кожата ми провисна, мускулите ми се замениха с мазнини, а цветът на лицето ми беше ужасен. Разбира се, за секс не можеше и дума да става. От дълго време Георги ме целуваше само по бузата и челото и всячески избягваше да се докосва до устните ми.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Седем месеца след инцидента, се научих сама да местя от инвалидния стол в леглото. Когато съпругът ми видя това, той реши, че е време да сложи край на мъките си. И една вечер ми съобщи, че в живота му има друга жена. Искаше да му простя за ужасната постъпка, но сърцето му принадлежало на нея. Безкрайно го обичах и не исках да го задържам насила, затова се съгласих да му дам развод. Детето остана при мен, а бившият ми мъж си запази правото да го вижда два пъти месечно. Може би това беше моментът, в който разбрах, че трябва да се взема в ръце. След развода ни си запазих час за консултация при видни лекари, записах се на физиотерапия и постепенно състоянието ми започна да се подобрява. Но най-важното е, че си намерих хоби – рисуване. Новата ми страст ми помогна да преодолея горчивата болка, а след време ми носеше и сериозни приходи. Това беше моят начин да оцелея, защото никой не иска да наеме инвалид на работа.

От тези събития изминаха три години. Вече мога да се изправям от инвалидната количка и да правя по няколко крачки. Отворих си малка фирма, която се занимава с илюстрации за бизнеса. Бавно, по-бавно животът ми започна да се подрежда. Георги се ожени осем месеца след развода, а наскоро съпругата му роди момче. Те са едно щастливо семейство. Въпреки че ме напусна в най-тежкия момент, аз съм му дълбоко благодарна. Ако не беше си тръгнал, никога нямаше да открия, че съм боец, който е готов да се справи с всяко едно предизвикателство. В живота ми все още няма нов мъж, но в сърцето ми живее надежда, че в бъдеще ще срещна любовта.

Източник: Лична Драма

Твоят коментар