ЛИЧНА ДРАМА: Бягахме от баща ни – насилник и педофил

Една нощ сънувах ужасен сън. Някаква черна сянка се надвеси над мен и започна да прави странни неща с тялото ми. Изпитах неистов страх и ужас и започнах да пищя, от което всъщност се събудих, плувнала в пот. Съпругът ми донесе чаша вода и се опита да ме успокои, а аз излъгах, че не помня какво съм сънувала. Този кошмар обаче ме измъчва вече месеци наред. Свързан е с миналото ми, за което никой, дори и мъжът ми, не знае. Реших, че единственият начин да загърбя грозните спомени от детството си е да ги споделя с непознати.

Родена съм в средата на 70-те, имам и по-малък брат – Асен. Не познавам баща си и години наред не знаех нищо за него. Помня само, че ние тримата много дълго бяхме бегълци. Първите ми спомени са от детската градина, когато един ден мама нахлу в занималнята, хвана ме за ръката и ме извлече навън и още същата вечер аз, тя и брат ми напуснахме града, в който живеехме. Две години по-късно случката се повтори, но вече ходех на училище. После още няколко пъти се местехме от град на град, от квартира на квартира. Аз и Асен сменяхме училищата постоянно, а мама – работата си. Никога не се сближих със съученици, нито пък завързах приятелства. Мама не позволяваше да каним връстниците си вкъщи, не можехме да празнуваме рождените си дни или да излизаме с тях. Вечно стояхме заключени у дома и гледахме през прозорците тълпата от щастливи деца. Много пъти я питах защо се налага да живеем така, но никога не получих отговор. Не знаех кои сме всъщност, имаме ли близки, къде е баща ми.

В девети клас отново се преместихме в друг град и ново училище. Беше средата на учебната година. Помня как срамежливо, с наведена глава, влязох в клас. Държах чантата с учебниците подмишница и не смеех да погледна встрани. Учителката ме представи и ме настани на последния чин, до едно симпатично русо момче. Казваше се Филип и по-късно стана моята тийнейджърска любов. За първи път в живота си можех да гледам момче в очите, без червенина да облива лицето ми. С него обикаляхме след училище, черпехме се в сладкарницата или си разказвахме смешни истории, седнали на сянка под едно дърво, близо до гората. Той ми споделяше за себе си, възхищаваше се на баща си, а веднъж ми показа и снимки от детския си албум. Облегната на рамото му, като тих измамник крадях спомените му и дълбоко ги заключвах в сърцето си. А после му разказвах за своя живот: за баща си – пожарникаря, който е починал в опит да спаси дете от горяща сграда, за големите торти, които мама правеше за рождените ни дни с Асен, за красивите места, на които почиваме всяко лято. Разбира се, нямах албуми като неговите, защото при преместването немарливите носачи ги бяха загубили. Лъжа след лъжа, измама след измама.

Затворила очи, градях един свят на илюзии и несбъднати мечти. Но какво всъщност можех да му кажа? Че не познавам баща си и със семейството ми се местим от град на град? Или че в нашия дом празници не се честват и никога не съм духала свещички върху торта? Коя бях аз? Нямах минало, настояще и бъдеще! Целият ми живот бе една огромна лъжа! Не можех и не исках да разкрия измамата, в която живея, затова си измислях реалност, в която светът ми беше красив.

Но както всичко хубаво има край, така и приказката с Филип свърши неочаквано. Когато един ден се прибрах от училище, в коридора стояха куфарите ни, а пред вратата имаше камион. За пореден път напускахме дома си. И ако преди приемах съдбата си с примирение, този път се разбунтувах. Не исках да си тръгна от този град, където срещнах любовта, не исках повече да бягам и да крия истинската си самоличност. Исках да бъда себе си. Да имам приятели, да мога да обичам лудо, да празнувам рождените си дни, да каня гости и да се разхождам със съучениците си. Ето това изкрещях с гняв и ненавист в лицето на мама, но тя само стисна устни и ми бутна куфара в ръка. Някъде зад гърба си чух как входната врата шумно се затвори. Мислено се сбогувах с този град, в който бях толкова щастлива. По лицето ми се стичаха сълзи, а пред очите си виждах как с Филип се прегръщаме под нашето дърво. Мразех майка си дълбоко, защото унищожи живота ни – и моя, и на брат ми.

След около час и нещо спряхме на бензиностанция. Мама ни даде пари за сандвичи, а тя се обади на някого по телефона. Видях как пребледня и се разтрепери, стори ми се, че каза: добре, добре, идваме си! И затвори.
Преди отново да потеглим, говори нещо с шофьора, той направи завой и тръгнахме в обратната посока. След десетина минути мълчание мама хвана ръцете ни, усмихна се някак измъчено и каза: „Деца, прибираме се вкъщи! Бягството свърши, а лошото е зад гърба ни!“

Надвечер пристигнахме в родния ни дом, за който с Асен нямахме спомен. Там ни чакаше леля ни – и нея виждахме за първи път, от която научихме, че баща ни предния ден катастрофирал с колата и починал на място. С брат ми засипахме мама с въпроси, искахме да знаем защо се е налагало толкова години да бягаме и се крием, но тя отсече: Когато му дойде времето, ще научите всичко!

Всъщност любопитството ни бе дотам, защото новият живот ни хареса. Повече не се налагаше да лъжем и страним от хората, можехме да имаме приятели и да ги каним у нас, да ходим на дискотека и да се разхождаме до късно вечерта. Вече кроях планове за бъдещето, когато мама се разболя и почина. Годините, прекарани в напрежение и страх, явно се отразиха на здравето й.

Не знаех, че е болна – тя никога не споделяше нищо. Гледах я как лежи в ковчега, а изтерзаното й тяло се беше смалило от болестта. След погребението с леля се прибрахме у нас и тогава научих ужасната истина, която покойната ми майка криеше от нас.

Била съм едва 3-годишна, когато една нощ мама се събудила и видяла, че баща ми е влязъл в стаята, където съм спяла и стои над леглото ми. Тогава този факт не я обезпокоил, напротив – отдала го на бащина любов, но с времето поведението му започнало да става много странно. Идвал си пиян, тормозел я и няколко пъти посегнал да удари и брат ми, който бил едва на годинка. Веднъж тя се прибрала по-рано от работа и го заварила зачервен и възбуден, а мен – чисто гола в леглото. Още същата вечер баща ми се напил и я пребил. После дошъл при мен, вдигнал ме от леглото и отново започнал да ме разсъблича, дишайки учестено. От болки мама едва се довлякла в стаята и се хвърлила да ме спаси, но той размахал нож и заплашил, че ако още веднъж му се изпречи на пътя, ще убие нея и Асен, а с мен ще прави каквото си иска. В този момент мама разбрала, че съпругът й, освен насилник и педофил, е и психично болен и е в състояние да изпълни заканата си. Ужасена, тя си дала сметка, че трябва да бяга и спасява децата си. Затова решила да не губи време, а да изчезнем завинаги от живота му. Разчитала единствено на помощта на сестра си, с която поддържали връзка.

Години наред с брат ми ненавиждахме милата ни майка, а се оказа, че тя е рискувала живота си, за да ни спаси от лапите на баща ми – насилник и педофил…
Ще ми се да вярвам, че след като излях душата си върху белия лист, ще прогоня и кошмарите от сънищата си. За вас ще се подпиша като

Велизара

„Лична драма“

 

Твоят коментар