ЛИЧНА ДРАМА: Бракът ми се превърна в низ от кошмари

Забързани в ежедневните си грижи, обикновено не си даваме сметка, че не само ние имаме грижи и проблеми. А когато животът ни сблъска с чужда съдба, често стигаме до извода, че това, което считаме за страшно препятствие или предизвикателство, е нищо.

Наскоро се прибирах от дълго гостуване в дома на сина ми. На автогарата си взех билет и седнах на пейката в очакване на автобуса. След няколко минути с думите: „Ох, как съм напълняла“, до мен тежко се отпусна добре облечена жена, разказва читателка на вестник „Лична драма“. „След смъртта на съпруга си започнах да трупам килограми, а докато беше жив, съхнех като вейка“ – продължи тя.

-Рак? – попитах с интерес.
– Не. Когато се оженихме, Васил ме обичаше до лудост. Аз също го обичах много. Щастието ми продължи десет години. Мислех, че вечно ще бъдем така, но всичко хубаво си има край. Мъжът ми работеше като тракторист и често се прибираше пиян. В дома ни настъпиха кавги, разправии, дори и до бой се стигаше. Обичах го и се надявах, че все някога ще спре да пие. Но Васил не само че не отказа алкохола, а и се влоши.

Бракът ни се превърна в безкраен низ от кошмари и с времето се появиха здравословни проблеми. Всеки път, когато отивах да пазарувам, той настояваше да му купя водка. Знаех, че пак ще се напие, ще се сбием, затова се прибирах у дома без алкохол. Веднъж Васил толкова се ядоса, че хвърли срещу мен огромен камък. Ако не бях се дръпнала, щеше да ми разбие главата. После се опита да ме удари, но се спъна и падна на земята. Изтичах да му помогна. Лежеше и пищеше – от силната болка не можеше да стане.

В болницата установиха, че шията на бедрената кост е счупена. Лекарите заявиха, че ако направят операция, Васил няма да оцелее, защото имаше проблеми с дробовете си. От този ден мъжът ми започна да гасне като свещ. Просто се стопи пред очите ми. Преди да умре, го целунах и му поисках прошка, но той мълчаливо се обърна и изстена като безпомощно коте. Преди да издъхне, ми махна с ръка да се приближа към него и тихо прошепна: „Прости ми!“

Жената се разплака, а аз не знаех как да я утеша.
– На два километра от нас – продължи Катя, като избърса сълзите си, – живееше моята стара майка. Рядко я посещавах, все не ми оставаше време. Прибирам се уморена от работа, а у дома всички на мен разчитаха. Един ден ми се обади съседката, казвайки, че мама е починала.

Намерили я легнала на стария диван, сложила сухата си ръка под бузата си. От съпруга си поисках прошка, но от нея не успях.
Жената отново започна да плаче. Докато се опитвах да я успокоя, пристигна автобусът. По пътя си мислех, че в живота правим много грешки и е болезнено да осъзнаем, че някои от тях са непоправими. Така че прегърнете любимите си хора и с обич им кажете: „Прости ми!“.

Твоят коментар