ЛИЧНА ДРАМА: Бебе изчезва мистериозно преди 27 години

Съпрузите обаче повече от всичко

искат да имат

още една рожба.

И решават да рискуват. „Когато забременях отново, говорих с мнозина лекари. Вероятността да изгубя бебето бе 50 на 50. Дори да имаше един процент надежда да родя здраво дете, щях да го направя“, спомня си майката. Бременността протича нормално. Трудното е да бъдат запознати децата, но с помощта на книжки и с много разговори, те приемат идеята. Дори започват да мислят име на братчето или сестричето си. „Имаше един много интересен случай, разказва Мария. – Тъй като бях абсолютно сигурна, че ще е момче, решихме името да е Григор – Гриша.

Един ден моя приятелка бе вкъщи, говорехме си нещо, а около нас си играеше Емил. Та, Надя казва по някакъв повод: няма грешка. Чул-недочул, Емил вдига поглед и съвсем сериозно обявява – а, има Гришка, има, на мама в корема“.

Лекарите, които наблюдават бременността на Мария, я съветват да роди в болница в по-голям град, тъй като има вероятност от усложнения. Така на 11 април 1979 година, в края на седмия месец в областния център

се ражда третото

дете на семейство

Маринови – Григор.

Бебето е недоносено и е в ковьоз. „Видях го, когато се роди. Стори ми се, че прилича на моя баща. След това ходих да го гледам в ковьоза… беше толкова малък и нещастен…“, спомня си жената, а очите й се пълнят със сълзи. Тя е прегърнала детето си един-единствен път, но тази прегръдка ще се окаже едно от най-важните и незабравими неща в живота й. Мария остава в болницата две седмици. Бебето е на изкуствено хранене и тя може само да го наблюдава през стъклото. Тогава

никой не й казва,

че детето

е увредено

и може да не оживее. Само един от лекарите изказва съмнения, че би могло да му има нещо, но не съобщава какво точно. В края на втората седмица Мария казва на една от лекарките, че трябва да се прибере до Калофер, тъй като другите й две деца имат нужда от нея. А, вие две деца ли имате още, изумява се жената в бяла престилка. Добре, добре, отивайте, ние тук ще се погрижи за бебето, бързо добавя тя.

На следващия ден Никола идва и прибира съпругата си вкъщи. Той е видял сина си само един път, съвсем за малко. Мария е вкъщи, защото Мина и Емил имат нужда от грижи, а никоя от бабите не може да дойде при семейството, за да отмени майката. Така минават четири дни. Сутрин, обед и вечер жената звъни до болницата, откъдето я уверяват, че

всичко с бебето

е наред,

че се храни и диша нормално за неговото състояние. Мария казва на лекарите, че след още три дни ще отиде отново при малкия си син, тъй като е намерила бавачка за двете си по-големи деца. Майката ляга и става със свито сърце. Непрекъснато си мислех, че Гриша е там самичък, че има нужда от мен, че може нещо да се случи, а аз да не съм при него, споделя жената.

Тогава идва петият ден, около 10 сутринта. Телефонът звъни. „Вдигнах слушалката и някой се представи за д-р Нинова, след като разбра с кого говори, каза само три думи: Синът ви почина, след това слушалката се хлопна“, спомня си Мария. След по-малко от час тя и Никола тръгват за болницата. Там им показват празния кофьоз, дават им акта за раждане на Григор, но не и смъртен акт. Казват им, че

детето е починало

от дихателна

недостатъчност

и че е имало сериозни увреждания, за да може да оцелее. Родителите не могат дори да видят трупчето, тъй като им заявяват, че бебето е починало още през нощта, а при такива малки деца труповете не се пазят. От болницата обявяват също, че смъртен акт ще бъде издаден по-късно. Мария и Никола си тръгват. Така му е било писано, не се тревожи, опитва се да успокоява съпругата си мъжът. Тя обаче не може лесно да се примири със смъртта на детето си. Въпреки всичко си отива и около месец и половина – два стои кротко у дома. После обаче решава отново да отиде в болницата. „Прие ме главният лекар. Казах му, че все още

не е издаден

смъртен акт

на бебето.

Той заяви, че го били забутали някъде, но да не се притеснявам, ще се намери“, разказва майката. След този разговор у нея леко-полеко се заражда мисълта, че детето й е живо и здраво, но е било… откраднато, за да бъде осиновено. „Още повече се осъмних, когато ме срещна една от лекарките, които се грижеха за мен и Григор. Какво сега си се разревала, нали имаш още две деца, знаеш ли колко хора нямат никакво, ми се сопна тя“, продължава Мария.

По това време се разболява съпругът й, направена му е тежка операция, а възстановяването отнема повече от три години. Улисана в грижите, Мария спира да ходи в болницата и да търси истината, но нито за миг от мисълта й не излиза бебето. Семейството така и не получава смъртен акт. Майката вече е абсолютно сигурна, че детето й е откраднато.

„Тогава за осиновяване имаше много по-малко деца, отколкото сега. Мисля, че този начин – да се каже на една майка, че детето е мъртво, и после да се смени и името му, че дори и ЕГН-то, беше практика в болниците. Не смея да мисля, че лекарите са го направили заради пари, по-скоро може би са помогнали на близък“, размишлява Мария. След още две години в Калофер, семейството се премества в Ловеч. Годините минават, децата растат, Мария като че ли вече се е примирила с фактите.

Докато не отива

при известна

гадателка.

Не помня защо точно реших да отида, но когато пристигнахме с моя приятелка пред дома й, отвън беше пълно с хора, разказва жената. Търпеливо изчаква реда си и влиза. Гадателката започва да й говори, оказва се, че наистина познава и предрича. Мария изважда и снимки на децата – Мина и Емил, на които врачката също гледа. „По едно време тя си вдигна очите и ме попита – ами третото дете, няма ли снимка или не искаш да знаеш какво го чака. Изтръпнах. Просто се сковах. То е мъртво, успях да кажа. Мъртво ли, ами, няма такова нещо, отсече гадателката, живо и здраво си е детето“. Мария не помни как е излязла от къщата и се е прибрала. Едва изчаква съпругът си да се върне и му заявява – Григор е жив, казах ти, че нещо са направили ония от болницата, трябва да го намерим. По това време детето е на 12 години. Напразно Никола се опитва да обясни на Мария, че дори да е живо детето, в което той се съмнява, то вече има свой собствен живот, родители… и не може да се намесят грубо в това. Мария като че ли приема мисълта на съпруга си, но от този ден се променя коренно. Почти не спи, а когато й се случи, се събужда от кошмари. Една нощ скача от леглото с вик – Никола, детето е зле, умира. От този ден Мария започна да празнува рождените дни на Григор, спомня си Никола. На всеки 11 април тя прави торта, подрежда празнично масата и поставя свещички. Трудно бе да се обясни на Мина и Емил, които вече бяха достатъчно големи, какво празнуваме, разказва Никола. Родителите споделят с децата си какво мислят по случая. Сестрата и братът имат смътни спомени за раждането на Григор. Те проявяват разбиране и оставят Мария да изживее мъката си. Мисълта, че някъде имам брат, ме караше да се чувствам странно, но беше приятно, казва Емил. Постепенно всички в семейството, без Никола, все повече желаят поне да видят Григор, да научат нещо за него, та дори и без той да знае за тях.

Притиснат от фамилията, Никола е принуден отново да отиде в болницата, където преди 14 години се ражда третото му дете. По това време обаче България е в началото на прехода. Когато бащата отива в болницата, се оказва, че там ги няма вече лекарите отпреди години. Има липси и в архива, споделя пред мъжа главният лекар. Никола обяснява защо е дошъл, опитват се да намерят някакви документи, но всичко е напразно – никаква следа. Обезверен, Никола си тръгва. Тогава в коридора го спира една жена – санитарка. Оказва се, че тя е чула защо е дошъл. „Истина е, имаше такива неща – да казват на млади майки – ученички, или на майки с две и повече деца, че

новородените

са умрели, и

после да ги дават

на други хора.

Но нищо не можеш да намериш, на твоето дете е сменено името, датата на раждане, ЕГН-то – всичко. Заличени са и всякакви документи и следи, които могат да те отведат до него“, споделя му санитарката.

След този неуспешен опит да разберат истината, семейство Маринови се отказват да ровят повече в миналото. Докато съдбата не им показва отново, че Григор е жив и здрав. Това се случва през 2000 година. Тогава Емил е вече на 27 години. Живее и работи в София. Често обаче му се случва да ходи командировки както из цялата страна, така и в Германия. На 3 август 2000 година при Мария и Никола идва тяхна позната от Русе. От дума на дума, Евгения им казва, че Емил много се е променил. Как така се е променил, пита Мария. „Ами, така, вчера го виждам на центъра. Тръгвам към него, и съм се ухилила до уши. Той се направи, че изобщо не ме вижда и тръгна в обратната посока. Викнах: Емиле, Емиле – изобщо не се обърна“, разказва огорчената Евгения. Не знам обиден ли е, какво е, и малко поотслабнал ми се вижда, продължава тя. Не може да си го видяла вчера, защото той от три дни не е в България, отсича Никола. Тогава Евгения започва да спори, че или това е Емил, или пък негов близнак. Мария и Никола се споглеждат и разбират, че

тяхната позната

е видяла сина им,

но не Емил, а Григор. След два дни се вдигат и отиват в Русе. Напразно обаче обикалят града. Дори бях взела снимка на Емил, показвах я в заведения, на улицата, не посмях да отида в полицията, разказва Мария.

С изчезналото дете се среща и приятелката на Емил, Рада. Момичето работи като сервитьорка в столичен ресторант. Сутринта Емил й казва, че ще пътува в провинцията. Рада отива на работа. Около обед случайно поглежда през прозореца на заведението и вижда… Емил, който се качва в кола, прегърнал руса девойка. Рада веднага се обажда на приятеля си и му иска обяснение. Оказва се, че Емил наистина е в провинцията. Когато Рада, вече запозната със семейната драма, разказва на Мария, че е видяла детето й, майката се разплаква. Отново и отново разпитва момичето как точно е изглеждал нейният син, дали е имал вид на щастлив човек. Вечерта Мария споделя пред Никола, че смята да наеме частен детектив. Този път обаче съпругът й се противопоставя остро: „Не можеш цял живот да чакаш.

Остави нещата

такива, каквито са.

Не ти ли стига, че е жив, че е добре, може би е щастлив със своя си живот. Просто го остави да го живее“. Мария се стряска от изблика на емоции у иначе сдържания Никола. Тогава жената разбира колко му е било трудно през всичките тези години. „Държал се е заради мен, но всъщност може би го е боляло повече, просто е бил длъжен да не го показва, заради мен, Мина и Емил. Тогава разбрах, че Никола има по-голяма нужда от мен, отколкото синът, който ми отнеха“, спомня си Мария.

От този ден в семейството вече се говори спокойно за Григор, отново се празнуват рождените му дни. Когато всички се съберат заедно по празници, гадаят какъв ли станал, с кого живее, какъв е по характер. Мария се е отказала да търси детективи и да рови в миналото. Тя обаче таи надежда, че ще срещне сина си, защото гадателката, която й казала преди години, че детето е живо, й рекла още нещо: „Каквото е писано, това ще стане. А писано ти е да прегърнеш детето, което си мислела, че си загубила“.

Днес семейството приема спокойно драмата, която се е разиграла преди 27 години. Сега поне има достатъчно деца по домовете, така че може би не трябва да ги крадат от родителите им, прави опит да се шегува Мария. На излизане от дома си тя посочва към стената. Там, под икона на Свети Георги Победоносец стои в рамка актът за раждане на Григор Николов Маринов. Да го пази, прошепва майката.

Източник: bgsever

Твоят коментар