ЛИЧНА ДРАМА: Алкохолът уби брат ми

Първите ми спомени свързани с брат ми са от времето, когато боледувах от варицела. Бях на 5 години, цялата намазана от глава до пети с розов лосион. Стоях си у дома и ужасно скучаех. Но след това дойде по-големият ми брат, и донесе цяла торба с книги. Кев рядко се появяваше у дома, но когато идваше, къщата ни се изпълваше с особена енергия и доброта.

Брат ми винаги идваше с пълна чанта подаръци и често ме взимаше да му гостувам. Заедно със съпругата си ми пускаха фойерверки и се стремяха да ме забавляват. Кев беше толкова жизнерадостен: винаги усмихнат и изпълнен с идеи. Обичаше да чете и да обсъжда прочетеното. Той беше този, който ме научи да се наслаждавам на красотата на думите. Но тогава не знаех, че брат ми има много работа и е започнал да пие, за да се отпусне след тежкия работен ден. Заради мен той слагаше маска на щастлив и безгрижен човек. Но постепенно тази маска започна да пада.

Бракът му се разпадна, а след известно време го уволниха от любимата му работа, заради пиянство. Тогава се наложи Кев да се прибере в бащиния дом. Бях на 10 години и брат ми прекарваше по-голямата част от времето си в стаята си. Промени се много.

Лицето му беше червено, речта – несвързана, а очите – подпухнали.

Тогава все още си говорихме и веднъж Кев ми подари стария си компютър, с уговорката да продължа да пиша. Брат ми подкрепяше желанието ми да стана писател. Но, за съжаление, той спря да чете любимите си книги. Все още обаче обичаше да слуша музика: Дейвид Бауи, Ленард Коен и Клаш. Учеше ме да слушам думите и да се опитвам да разбера тяхното значение. Най-важното е, че ме убеждаваше да не се отказвам от мечтите си, само защото той е спрял да мечтае.

Когато станах тийнейджърка, всичко се промени. Кев беше вече толкова болен, че постъпките му шокираха хората. Често поглеждайки към стаята му имах чувството, че вътре се крие чудовище. Вече не исках да се срещам с него. Недоумявах защо е избрал подобно съществуване. В крайна сметка той се изнесе от нас и аз се почувствах облекчение. Вече не ставах свидетел как се напива и си мислех, че всичко е наред с него. Но в действителност, Кев се е влошавал с всеки изминат ден.

Алкохолът уби брат ми

Веднъж се наложи да ме приемат в болница, и аз помолих родителите си да не казват на брат ми. Срамувах се от него. Когато се прибрах у дома, той ми се обади и каза: «Радвам се, че вече си по-добре. Аз трябваше да бъда в болницата, а не ти».

Една седмица по-късно, той изпадна в кома – чернодробна недостатъчност. Бях на работа, когато семейството ми се съгласи да изключат животоподдържащите устройства. Дори не успях да се сбогувам с него. Не съм религиозна, но след смъртта му отидох в църквата, запалих свещичка и помолих Бог за прошка.

Сега съжалявам, че не се опитахме да му помогнем.

Чувството на вина дълго време не ме напусна. Връщайки се от работа, започвах да пия и не знаех как да продължа да живея. Веднъж повърнах в тоалетната и това ми припомни за съдбата на брат ми. И тогава разбрах, че не е нужно да се напивам, за да потисна мъката си. Дори сега се отвращавам при вида на пияни хора.

Не беше лесно да преживея смъртта на Кев и никога няма да се примиря с нея. Искам да го запомня като онзи човек, който беше, преди алкохолът да го съсипе. Разбрах, че животът е жесток и кратък, но ние не трябва да забравяме за целта си. Аз продължавам да пиша. Когато написах първата си книга, си спомних за брат си. Колко ме подкрепяше и вярваше в мен!

Няколко дни след смъртта му го сънувах. Слушаше песента на Дейвид Бауи « Аз съм щастлив, надявам се, че ти също си щастлива». Щастлива съм, Кев. И бих искала да вярвам, че ти също си щастлив.

Източник и снимка: psychologies.ru

Твоят коментар