“ Имах разкошна фигура и красиви гърди, с които много се гордеех…“- Изповед на жена, преборила се с най-коварната диагноза

. Винаги съм считала себе си за привлекателна. Имах разкошна фигура и красиви гърди, с които много се гордеех. Бях отговорна към здравето си и редовно си правех медицински тестове. Но веднъж гинекологът ми усети нещо нередно и ме изпрати на мамолог. Вечерта, преди да посетя мамолога, забелязах увеличен лимфен възел под мишницата, на когото не не обърнах особено внимание. А трябваше, защото изследванията показаха, че имам образование в гърдите си. След пункция и диагноза, последваха химиотерапии, лъчетерапии и операция. Не ми се разказва с подробности. Въпреки всичко продължавах да бъда позитивно настроена и отказвах да приема реалността. Не, това не можеше да се случва с мен! Дори когато легнах под скалпела намерих сили да се пошегувам с хирурга: “ Докторе, така и така ще ме режеш, ами вземи, че ми увеличи гърдите с няколко размера.“ Това беше някакъв отчаян, дори истеричен оптимизъм.

Отстраниха тумора, но вече имах метастази. Това беше жесток удар! Но още по-страшни се оказаха следващите дни, седмици и месеци. Бях в напрегнато очакване, че всеки момент ще ми кажат, че ракът не само не е изчезнал, а и се разпространява по цялото ми тяло. Времето летеше, но за щастие не чух ужасната новина. И тогава си сложих протези, но не защото бях свикнала да имам гърди. Надявах се, че хора, които не са запознати с болестта ми, няма да задават излишни въпроси. Щом гърдите се личат под дрехите, значи всичко е наред.

Оттогава изминаха няколко години. Мнозина говорят, че ми е провървяло с мъжа ми, защото не ме е напуснал. А пък аз не разбирам какво странно има в това? Така трябва да бъде. Ако хората се обичат и ценят един друг, тях не ще ги раздели нито болестта, нито разстоянията. Но ако няма любов, тогава дори и здрави няма да бъдат заедно. Аз няма да кажа, че ракът ни сближи още повече. Не, всичко е както преди. Моят съпруг е все така внимателен и мил към мен. Какво се промени ли? Неотдавна на бял свят се появи първото ми внуче. И сега, колкото и изтъркано да прозвучи, започнах да ценя живота още повече.

Спомням си, че през онзи ужасен период, една вечер стоях със семейството си на масата и празнувахме Нова година, когато изведнъж в главата ми нахлуха странни мисли: „А ако тази Нова година ми е последна?“ Не се разплаках, но цяла вечер празнувах като за последно. Веселях се от сърце, танцувах, пеех, и организирах различни игри. Но с течение на времето се научих да живея всеки ден така, сякаш няма да има друг. Нова година ще остане най-важният празник за мен, защото през празничната нощ винаги си спомням събитията, които се случиха през изминалата година. И празнувам, защото все още съм жива! Защото оцелях!

Източник и снимка: gubdaily.ru

Твоят коментар