Здравко Петров: България навлиза във второ безидейно десетилетие

Здравко Петров

Като правило всяко десетилетие започва относително оптимистично – с промени, които носят със себе си нови стремежи, цели, програми и политики за едно общество. Преди десет години българите бяха заредени с оптимизъм за своето бъдеще. На власт бе дошла нова партия, която не беше част от двадесетгодишното статукво, чийто корени бяха спуснати още в началото на прехода. България относително стабилно се справяше с икономическата криза от 2008 година, а обществото като че ли се уповаваше на идеята за своята европеизация, която витаеше из телевизии и вестници, из кафета и кухни.

По време на последното десетилетие оптимизмът на българите се стопи, а самите те се намериха изключително разделени не само социално и идеологически, но и дори геополитически. Те загубиха онзи стремеж на общество, гонещо съвместна, общопризната цел, почиваща на консенсус, тъй като „десетте“ години на XXI век се оказаха дефицитни от гледна точка на колективни идеи за съграждане.

Това се случи не само в малка, вече европейска България, но и като цяло в света. 

 

Още през първия период на своето съществуване Третата българска държава има една конкретна възвишена цел – обединение на българското землище. Тя е зададена от обществото под влиянието на възрожденските идеали и оптимизма от Освобождението, и придобиването на политическа субектност. От 1878 до 1946 година България приема политически решения от международен характер въз основа на своята цел. За обединението на традиционното си землище страната ни се включва в турбулентни, сложни геополитически игри, които често завършват с война. Въпреки героизма на своята армия и гения на пълководците си България търпи загуби на дипломатическия фронт, които водят до две национални катастрофи – след загубите в Междусъюзническата и Първата световна война.

Въпреки кризите и трудностите в сложните години от края на XIX и първата половина на XX век българите частично постигат своята национална цел – случва се Съединението от 1885 година, към страната се присъединяват и Пиринска Македония през 1912 година, и Южна Добруджа през 1940 година.

Под влиянието на геополитическите процеси вследствие на Втората световна война България се оказва в единия от двата основни лагера на съпротивление. Тази промяна довежда и до нова парадигма в развитието на обществото не без желанието на по-голямата част от населението. Тогава водещ става планът за бърза икономическа интеграция между социалистическите страни и модернизация на България чрез плановата икономика. Крайната обща цел на Източния блок е очертана още от Карл Маркс, който утвърждава, че през социализма обществото ще достигне до комунизма. Още през 60-те години лидерите на изток обявяват, че през 80-те тази цел вече ще е достигната. 

 

По пътя си към недостижимото България реши няколко важни задачи за своята модернизация – от селскостопанска страна тя се трансформира в промишлена сила в Югоизточна Европа, с успехи в енергетиката, образованието и науката на базата на които, може би, обществото се крепи и до днес. Това се случи не без жертви – заличаването на частната собственост, дефицитът на гласност и невъзможността за пътуване очертаха матрицата, в която българите можеха да се развиват. Това доведе и до структурни проблеми в системата, но същевременно и до желанието на вече заформилата се комунистическа „аристокрация“ от 80-те години, както в България, така и в нейните съюзници, за материализиране на придобитата власт. Тези обстоятелства доведоха до разпускането на СИВ и Варшавския договор, а малко по-късно и до заличаването на СССР от картата на света.

Промените сложиха край на догматичния път на българина към „светлото комунистическо бъдеще“, чиято функция, обаче, бе качествено новото социално и технологично ниво, на което стъпи нашето общество. Към края на 80-те те се сблъска с еуфорията на промяната, но и с липсата на идентичност. За точно тези житейски, вътрешни процеси ни разказва Рангел Вълчанов във своя филм „А сега накъде?“ от 1988 година. Чрез произведението си той предрича личните и социалните кризи след 1989 година, а също и кризата на идентичността, задълбочила се по време на социализма, но възникнала, може би, много преди това.

„А сега накъде?“ като че ли на едно интелектуално ниво отвори врата към промените, които предстояха на българите. С тях, за вече трети път, с общ консенсус, бяха поставени и донякъде успешно постигнати целите на едно общество, заредено с енергия за промяна, свобода и по-добър живот. Първата задача бе изграждането на институции от нов тип, които да гарантират частната собственост, свободата на словото, волеизявлението и не на последно място – на придвижването. Пътят се оказа стръмен, тесен и с много жертви, но преодолян. Тогава дойде ред на втората задача – интеграция в западните военни и политически структури – НАТО и ЕС.

С преминаването и на този етап от своето развитие през 2007 година България формално изпълни целите си за установяване на демократичен модел и интеграция в западния свят. Тук дойде времето да се запитаме отново „А сега накъде?“.

Страната ни изпрати десетилетие, наситено с множество събития, но и със задълбочаваща се идейна летаргия, продиктувана от липсата на обща национална цел. Напрежението в България между граждани и властимащи през 2020 г. се задълбочи. Скандалите в управлението се оказаха само повод избуяването на недоволството, трупано вече десет години. Като че ли българските граждани се умориха от амортизиралото се парламентарно управление, което вече не е способно да формулира и реализира дългосрочните решения за националните проблеми.

 

В последните години Народното събрание се превърна в нищо повече от една от многото арени на конфликт между институциите, отказвайки се от функциите, които му е отредила Конституцията. Ниското доверие в него ни подсказва, че парламентът вече няма достатъчен потенциал за ефективно управление на страната.

В контекста на това „динамично безидейно безвремие“, в което живеят, българите трябва да се запитат дали преходът е приключил не само на битово, но и на идейно ниво. И ако не, да си зададат въпроса как е възможно тридесетгодишното преминаване от система, съществувала четиридесет и пет години, към друга, чийто задачи вече сме решили преди около десет години.

Съществуват множество варианти за намирането на отговорите на тези въпроси. Обръщайки се към не толкова далечната история, можем да стигнем до Националната кръгла маса от първата половина на 1990 година, където, под влиянието на глобалните процеси, управляващи и опозиция начертават целите за бъдещето на страната, приемайки консенсусни решения, подкрепени от по-голямата част от българското общество.

Днешната международна обстановка не налага това да се случи, а нашата страна бавно навлиза в още едно безцелно десетилетие. Стремежът за нова идейна основа за бъдещето на България трябва да дойде отвътре – от обществото и от политическата класа.


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар