Защо майките си отиват

Тaзи тема блуждаеше от дълго време в съзнанието ми. Като едно безпокойство, като една тревога. Или може би като една вина. Не знам докога щеше да бъде така, ако веднъж не срещнах на улицата една колежка — беше в траур, има­ше уморен вид, печал се излъчваше от погледа й, от бледото й лице. Попитах предпазливо: „За кого?“ „За майка ми… Майка си изгубих. Набързо стана. Не можах да я за­варя жива…“ Въздъхна тежко, мъ­чително и като че ли оборавила се от някакъв кошмар, каза високо, самообвинително: „Няма да си про­стя! И ходя като болна, и казвам на всички. Отивайте при майките си. Ако сте отлагали, не отлагайте повече. Вървете! Постойте мълчаливо при тях. Нищо не казвайте. Оставете ги да ви погледат, да ви се нарадват. И без да обещавате повече, ходете по-често. Защото най-ужасното е, че майките си отиват. . .“

Стояхме дълго сред уличното дви­жение и шумотевицата на делника, която сякаш се блъскаше в слепо­очията ни. Разказа ми, че всеки ден в часа на пощальона майка й из­лизала пред вратата. Чакала писмо. А пощальонът често й казвал едно и също, със съчувствие и разбиране: „И днес няма!“ А тя: „А, нищо. Зае­ти са много. Като се поосвободят, ще ми напишат.“ И се прибирала. Може би да си поплаче. „Но писмото не идвало, защото аз все отлагах написването му. Отлагах и заминаването си. И ето сега мама я няма.“

Тръгна, без да си кажем дори до­виждане. И ме остави под бремето на същите мисли. И на същата вина. А може би те ще останат сега и ва­ши мисли и ваша вина? Не крия, това е целта ми…

Пораснахме с оня стих, който и днес звучи в душите ни: „Да се завър­неш в бащината къща, когато ве­черта смирено гасне.“ Не се завръ­щаме. Рядко се завръщаме.

А те чакат. Търпеливо, опрощаващо.

И са щастливи от едно писмо, от една вест. А ние често и за него нямаме време. Ах, колко е неизповедима тази наша вина, която знаем, че ще бъде опростена, защото ония, които чакат, които се надяват, са наши майки. Често с това се утешаваме и оправдаваме пред себе си и пред другите. И от това вината ни става по-голяма.

Знам, че като прочетат тия думи, някои ще възнегодуват: „Какво го­ворите? Каква вина? Малко ли ми е — деца, служба, командировки, ядо­ве…“ Това не е оправдание. Май­ките чакат с търпение. Но не са веч­ни. Животът им често свършва, пре­ди да се е свършило търпението на очакването. Нека не отлагаме, да отидем при тях, да напишем пис­мото. Да им дадем поне частица от това, което им дължим — нашата обич.

Иначе трудно ще се изброят вините ни пред тях. Те започват от неизпратеното писмо и стигат до забравата. И оттам до старчес­ката самотност. Дългите дни и без­крайните и глухи нощи, в които не идва никой освен спомените, мис­лите и понякога съседите и позна­тите. Помислили ли сме за това? Нека не се силим да обявяваме всич­ко за неизбежна последица на динамичното ни време.

За един човек, за една нация — това твърдя по убеж­дение — се съди истински и по от­ношението към майките. Не става дума за материалното внимание, макар че това също има значение, а за култа към майката. От всички култове, стари и нови, само той има оправдание и право на съществу­ване. В тази насока трябва да бъде и възпитанието — у дома, в учили­щето, в обществото. Държавата, обществото дават на майката оно­ва място, което животът й е отредил. Но нали всичко това може да има въздействието, което очакваме, само когато проникне, когато се транс­формира в най-малката ядка на об­ществото — семейството. Когато стане точка първа в нравствената платформа на всички ии. Защото всички сме родени от майки. Над всеки от нас са бдели безсънни май­чини очи.

Когато мисля за тези неща, чувствувам, че все по-мъчително и грозно звучат в ушите ми псувните, които сме свикнали да наричаме „псувни на майка„. Много неща станаха за тия трийсет години. Промени се не само образът на земята ни. Духовното развитие отиде далеч на­пред. Но псувнята на майка си оста­на. Остана като едно петно и като отвратителен езиков паразит. Каквото искате мислете, но много често аз не мога да отделя равно­душието към майката от тия псув­ни. Псувнята на майка буквално не излиза от устата на някои хора.

Веднъж във влака присъствувах на една наистина позорна сцена. Младежи играеха на карти, псуваха много и вулгарно, а до ме­не седеше стара селска жена, слу­шаше ги, гледаше ги, виждаше, че не приемат нашите забележки. И не се стърпя старата българка,

надигна се, размаха костеливи ръце

и двама от особено агресивните псу­ващи получиха по някоя и друга убедителна плесница. Бяха изненадани. Озъбиха се. Но бяха и безсилни пред тази ярост, защото видяха, че и ние — другите в купето — нямаме намерение да се шегуваме. Само се задоволиха навън да кажат, че бабичката е смахната, щом за думи може да се разяри така.

За думи… Бяха млади хора, работеха в близкия град. Казваха, че отивали в къщи, за да ги поизперат. Нищо повече. Майките им чакаха. Те отиваха, за да си вземат своето, без да дадат своето.

Не искам да се увличам. Но с пълно убеждение заявявам: ще ни е трудно да казваме, че сме висококултурна нация, докато около нас се подви­зават млади или възрастни псувачи „на майка“. Чужденци са ми казвали, че са поразени, че народ като нашия, сериозен, здравомислещ, може да допуска така всекичасно. всекиминутмо да споменава майката по възможния най-обиден начин.

Леко ли е да ти кажат такова нещо?

Мислите ми може би не протекоха така стройно, както трябва. Може би в тях имаше малко повече мъчи­телни нотки. Допускам, че бихте могли да откриете и известно раз­двоение — между припомнянето за тия, които ни чакат, и делничните ругатни, станали според някои едва ли не инерция на човешкия говор. Простете ми, не мога да разделя тия неща. Защото знам, че майката е една и че е голяма и вечна като света.

Светът крепи безсмъртието си на нея.

Нека не забравяме тия аз­бучни неща. Нещо повече. Нека търсим и намираме начин да при­помняме тия азбучни неща. Тия вър­ховни неща. Без да ги усвоим, без да ги направим наша мисъл, наше чувство, наше поведение, трудно ще минем към истински големите ценности на нашия живот.

Майките ни чакат, търпеливо, всеопрощаващо. Вечер ли ще стигнем при тях, сутрин ли, в тихо време или в буря, това няма значение. Там, около тях, оплетените неща стават някак по-ясни, неразрешимите ди­леми често просветляват, една топ­лина ни обзема от всички страни, една светлина, жива и безкрайна, ни залюлява в скутите см. И като си тръгнем, знаем, че сме по-други. Станали сме по-добри..

Източник и снимки: jenatadnes.com

Твоят коментар