„Жанет“ представя „Зазоряване преди полунощ“ – тайните на БНТ, разказани от Стефан Велев

„Катастрофа и убити на магистрала.
Трамвай блъснал автобус!
Убийство на дете.
Изнасилена жена.
Горски пожар с жертви.
Терористичен акт в Сирия или Париж.
Годишнина от друго терористично събитие.
Самолетна катастрофа.
Съдебен процес без присъда.

С това започват основните вечерни емисии на почти всички български телевизионни канали. Освен многообразието, за съжаление, едно е общото за всички тях – водопадът от криминални хроники, с които обилно се пълни централното новинарско време от 18 до 21 часа. Това е и матрицата на най-важните теми, които са водещи за емисията. И във всяка такава новинка крещят страховити думи: скандал, брутално, убийствено, кърваво… И това е всяка вечер – няма делник, няма празник! Зрителската аудитория не се подбира – и деца, и млади, и стари…
Нима такива „събития“ нямаше и преди половин век? Имаше, разбира се, не чак толкова, но имаше. Те обаче не бяха в челото на дневния ред на обществото. Мястото им не бе в началото, а в криминалните хроники, в края на емисията“.

Това пише Стефан Велев в предговора към книгата си „Зазоряване преди полунощ“ на издателство „Жанет“, която тази вечер ще бъде представена официално пред читателите в София – от 18.00 часа в  „Алея на книгата“ на бул. „Витоша“.

Стефан Велев е ръководител на програмата в БНТ в екипа на Иван Славков от 1971 до 1978 година. Журналист с над 60 години стаж в различни медии, театър и опера. Създател и първи генерален секретар на Асоциацията на балканските информационни агенции и почетен гражданин на Охрид. Бил е главен координатор на Театъра на нациите в София и на Международната детска акамблея, участва в изграждането на НДК и реставрацията на „Народния театър“.
Стефан Велев работи в БНТ, когато телевизията утвърждава своята първостепенна роля в информационното пространство на България.

Ето какво още споделя той в предговора към  спомените си, които е нарекъл „репортажен роман“ за „Ех, тази телевизия“:

„Нашите“ новини тогава, в същото това „гледано“ време, пък бяха пълни с протоколни събития – изказване на Тодор Живков на поредния си пленум, кой колхоз е посетил Брежнев, малко нещо за Дьо Гол, млеконадоят в пловдивско, какъв рекорд е постигнал урожаят в Добруджа. Успехи, успехи, успехи! А защо се вият „опашки“ за цветни телевизори или за банани пред показните магазини по Нова година – нито дума! Показни убийства у нас нямаше, затова и новини за тях също нямаше.

Заседанията на Народното събрание не бяха всеки ден. Парламентарният контрол не се предаваше с часове директно по Българската телевизия от почти опразнена зала. Висшето ръководство на Партията (Политбюро на ЦК на БКП) в повечето случаи заседаваше закрито. Част от решенията там бяха секретни. Никой не можеше и да помисли да прави палатков лагер пред Партийния дом или Народното събрание, или стотици хора да скандират „ОСТАВКА!“ под прозорците на Властта.

Един народ, една Партия (БКП) и един „братски“ земеделски Съюз (БЗНС), един ръководител, един Съветски съюз. И един враг – омразният Империализъм и НАТО!
Имаше ли наистина тогава такова политическо спокойствие и единство, което внушаваха многолюдните първомайски и деветосептемврийски манифестации?
Искрени ли бяха усмивките на партийните вождове на трибуните, махащи приятелски с ръка на манифестиращите, преминаващи с лакиран възторг, долу?

Всъщност зад тая пасторална картинка на телевизионния екран „посветените“ прозираха и друга политическа действителност – активни борци с привилегии за тях, за децата, та ако може чак и за внуците им, разбунени партийни събрания „по места“, по върховете – студенина, разногласия, понякога стигащи до остри сблъсъци, но тайно и без вестникарски шум.

И тогава мястото на трибуната на някого се опразваше, и направо от първия ред на Мавзолея видният деец светкавично отиваше посланик в Монголия например. Или спряганият за Първи след Живков Александър Лилов, изпратен за директор на Институт за стратегически проучвания.
Или Иван Славков, който от генерален директор на държавната телевизия отиде в олимпийското движение.

Нашето население знаеше само какво е „валута второ направление“, но не кой и как я има. Тихомълком се създаваше и червената буржоазия, с доларовите си банкови книжки, вместо партийни билети. На възлови места и на служба в чужбина с предимство се изпращаха наши другари.

Виждахме и още една разделителна черта – между партийци и безпартийни. Кварталните отговорници на ОФ (Отечествен фронт, създаден от БКП през Втората световна война) даваха решаващото мнение даже кой може да кандидатства за университета и кой – да служи в трудовите войски.

Витаеха и всяваха вледеняващ страх все още спомените за злокобните лагери в Ловеч, край село Скравена и Белене, където е могло да влетиш без присъда, само със служебно „направление“. Но даже споменаването за тези трудови лагери беше почти държавна тайна.

В такава атмосфера се роди и разви понятието „правоимащи“, емблематично за края на социализма в България. Тези горчиви явления тровят и днес спомените за онова време, правят го противоречиво.

Затова и днес телевизионните спомени – плакати отпреди десетилетия, будят противоречиви чувства за нещо не докрай изречено, сее се понякога примитивен антикомунизъм, без да се отиде по-дълбоко в генезиса на онези нестандартни години.

За да признае за значими едно събитие или простосмъртен, църквата изчаква да минат няколко поколения. От онова време на седемдесетте години такъв период още не е минал и затова то остава особено, неразгадаемо и конфликтно – със своите трудни и противоречиви спомени и оценки.
А неговите мъченици и отшелници чакат все още признание в своята Епопея на забравените.

Ще успея ли с разказите си за онази телевизия и за онези особени и преломни времена да адресирам послания и до днешните поколения (защото са актуални и днес).

Да не говорим за общия риск на нашето поколение да прави утопичен социализъм!
А ако не е бил чак толкова утопичен, а недовършен? И след като затрихме азиатския социализъм, който толкова много строихме, на негово място сега, с години и с жар, правим ориенталски преход към нашия нов капитализъм“, завърша  предговора на Стефан Велев.

Ето и два откъса от книгата „Зазоряване преди полунощ“

КРЪСТ И ПЕТОЛЪЧКА

Летният театър на „Слънчев бряг“, юни 1975 г., 23.00 часа. На музикалния фестивал „Златния Орфей“ започва рециталът на именития английски рок певец Карл Уейн с „Колко те обичам“ на Доменико Модуньо.Откритата зала е претъпкана.
Със Славков сме в ложата, запазена само за Програмата. Това е моето царство – „командният пункт“ с преки телефони до ПТС-а, с пулта на режисьорите на концерта и до Централната апаратна на Кулата в София. Пред нас са и мониторите за ефир и пред ефир. Хем гледамесцената и слушаме, хем хвърляме око на мониторите, хем пием кафе и кола (с глътка уиски), хем ако стане нещо, имаме си телефони подръка.
По ярко блестящата фестивална стълба и с приветствени фанфари слиза Звездата Карл Уейн. Посрещат го със залп от разкошна музика.
Начало.

На ефирния телевизор обаче е замръзнала странна картина – ние в залата и ложите се кефим на Карл Уейн, а за зрителите Карл Уейн го няма. По телевизията те гледат само кадри с публика и едро – оркестъра, много приятния диригент Майк Александър, част от сцената.
Прекият телефон от излъчващата Подвижна телевизионна станция (ПТС) тихо мърка – Хачо Бояджиев, режисьор-постановчик на предаването, ни търси от режисьорския пулт.

Хачо: Виждате ли го този? Какво да го правя? Не го показвам едро в кадър и стоя само на далечни планове…
Иван: Заради косата ли?
Хачо: Не, това е малката беля! Виждаш ли на гърдите му какво виси?
Иван: Какво виси – кръст виси! Кръст на верижка.
Хачо: Да.
Иван: И какво?
Хачо: Ами какво да правим?
Иван: (с наивен глас) Прати някой да му смени кръста с петолъчка, та да можеш да го показваш в кадър!
Хачо: Смее се късо, въздъхва смирено и затваря телефона.
И от раз на ефирния монитор цъфва едро Карл Уейн с кръста.
Прекият телефон със София звъни още на минутата. Иван вдига слушалката:
(от СОФИЯ): Кой е?
(ИВАН , тихо): Славков!
(от СОФИЯ) – няколко секунди мълчат, чуват оркестъра, явно Славков е в Залата. И затварят слушалката.
До края на рецитала повече никой не посмя да звъни… 

 

НИКОЙ!

И така … оставаха по-малко от седмица до Нова година, най-напрегнатото време за нас – довършват се и се приемат празничните концерти и шоу програмите за новогодишната нощ. Никой няма време за нищо. Аз пък имам един час програмна „дупка“ (цяла вечност!) – в един и половина след нула часа на Нова година е паднал някакъв фолклорен концерт.

 

ZDF, Западно-германската втора програма, ни предлага от Висбаден 70 минути на живо, мисля че АББА или друг звезден състав. Поръчам веднага трасе и питам за цената на минута. От там се обаждат закачливо – новогодишен подарък за героите от Универсиада. Честита 1978-ма!

Звъня на Славков, никой не вдига!

Обаждам се в Международна апаратна – потвърдете унилатерала! (прякото персонално включване от ZDF) …

Ето така набързо и без много да му мисля вкарах в родната новогодишна телевизионна наздравица „идеологическата диверсия“. По този случай и до днес горчиво се радвам на АББА …

След няколко дни Генералният директор Иван Славков замина за Москва. Шофьорът му Христо Коев се обадил на Христо Цачев да отидем във VIP залата на летището, за да се видим с него преди полета.

Иван малко закъсня, та нямаше никакво време за нищо. Когато на изхода ни прегърна „за довиждане“ лъхна на уиски, очите му се напълниха със сълзи – едвам ги прикри. „Какво му стана на Иван? Като че ли си заминава завинаги!“, си казахме с Христо, без даже да помислим колко сме прави …

После имаше няколко лекомислени празнични дни, кой ти мислеше за очевидното предвестие, още повече – зловещо … Секретарките Валя Велева и Ани Соклева все нещо са с възпалени очи, май от цигарения дим, но като че ли тайно са плакали … Отивам в понеделник към 10 часа в Телевизията, кимам на постовия милиционер и тръгвам да го подмина. Той плахо протяга ръка:

– Другарю Велев, не може! Казаха, че вече не стена работа в Телевизията! Обадете се за пропуск на заместващия другаря Славков!

Не съм толкова глупав да мисля, че милиционерът не ме познава или е изпаднал в някаква фатална заблуда. Не съм и съвсем несъобразителен за да се опитвам да се боричкам с него. Избирам по телефона секретарката и я моля да пусне пропуск. Тя наивно пита:

– За кого?

– За мен!

След минута листчето е долу и аз съм вътре, пред асансьора. Там, както винаги, за него чакат четири-пет души. Заставам до тях. Те, както и цялата телевизия, вече знаят всичко, може би от дни. Само аз и Христо, като истински измамени съпрузи, не бяхме научили това, което другите отдавна са знаели. Като ме видяха, колегите се отдръпнаха от площадката пред асансьора и тихичко, един по един, поеха пеш по стълбището нагоре към студията.

Пред асансьора останах сам.

Съвсем сам.

Постоях объркан.

Миг ли беше, час ли беше? Не помня! Много беше! Довчерашните ми колеги минаваха покрай мене и безмълвно потегляха пеша нагоре. Няма здрасти, няма асансьор, няма как си.

За Телевизията вече ме нямаше.

След минути всичко ми беше ясно. До болка ясно! Върнах на постовия пропуска и ключовете от кабинета и излязох на „Сан Стефано“.

Всичко ми се люлееше. Едвам се добрах до слабичкото, голо и премръзнало дръвченце пред входа, облегнах се на него, повдигна ми се и стомахът ми се сви от болка.

Беше сиво и студено януарско утро на 1978 година, около мене нямаше никой. Славков вече няколко седмици беше в Русия.

Преди година, по същото това зимно време, стана първият ми разговор с Карл Мандл от ZDF:

– Кой стои зад тебе? – ме питаше той.

– Ами … – никой! … Държавата …

 

Никой ли?

Съвсем ли НИКОЙ?

Сега вече все по-ясно почвах да разбирам какво е НИКОЙ!

 

След три месеца, когато Иван Славков се завърна от Москва, все пак разговорът с него се състоя. Шофьорът му Христо Коев предал на Цачев, че Иван ще ни чака на Витоша в барчето на хижа „Щастливеца“. Отидохме с таксита поотделно и тримата.

– АББА в новогодишната програма ли беше причината, за която ни разкараха, както се говореше?

– Каква АББА, бе Чефи! За нея никой нищо и не спомена. Работата е къде-къде по-дебела. В Бояна се говорело, че Брежнев се е обадил на бащата на жена ми „Спирате в София програма „ВРЕМЯ“ на Съветската телевизия?! Вие какво, със зет ти като Прага през 1968-ма ли се готвите да правите?“

Славков дълго мълчи, ние с Христо – също. На края добавя:

– Нали Пражката пролет през 68-ма започна от тамошната телевизия?! Десет години от тогава минаха, но това в Москва още ги боде в очите! А в нашето Це Ка само това са и чакали! Отдавна са го чакали! Оставиха ни да направим Универсиадата и ви разкараха – и тебе, и Христо Цачев. А мене ме пратиха в Москва. Нищо не можеше да се направи. Преди да замина оставих и две категорични писма, на жена ми и до Него. И какво? – ни-що! Съвсем нищо! Ама дано се размине само с толкова! (пауза – до безкрай) – Стефи, колко пъти съм ти казвал – нас няма да ни разкарат нито за това, нито за онова! Нас ни махат за всичко! За всичко! Айде, чао!

Доста години след този ден не се срещахме.

Ако тогава с Христо се бяхме досетили, че ще има Десети ноември и после толкова много Демокрация, Дисиденти и Досиета, можехме да се барнем и ние като инакомислещи и то – истински, без да си правим труда да гладуваме по палатките в центъра на София.

А ние, загубените, гледай с какво сме се занимавали!

 

След зазоряването, даже и подранило, идва ДЕНЯТ.

 

От тогава и до днес, винаги когато минавам покрай Първа градска болница в София, спирам пред празното й стълбище, където на 16 април 1976 година не успях да дойда от Атина за да прегърна жена ми и току-що родения ни син. По същото време в гръцката столица, по тяхната телевизия, е моят апогей – излъчваха се Програмите за България! Президентите Живков и Караманлис пред телевизионните обективи подписваха спогодби, а после, по атинските улици, приятелски се усмихваха на пъстрите и по гръцки празнични шествия …

Сега това е НЯКОГА

Но тогава – точно на този ден, и точно тук, в тези часове, в това родилно отделение на Първа градска, се беше появил на бял свят синът ми, моят мъничък нов Велев.

И хиляди пъти досега се питам – заслужаваше ли си да пропусна това? Заслужаваше ли си да изтърва най-великия миг в живота на всеки мъж, заради участието си в една телевизионна епопея – един единствен миг История, която само след едно десетилетие така лесно я проснаха на тезгяха за масова приватизация.

Това ли е личната сметка, която платихме?

Моята – да! Другите – различно.

Иван Славков – с олимпийски скандал и вечна симпатия.

Христо Цачев – с библейско изгнание при арабите в Алжир и трудните му последни години.

Ласка Минчева – със зрението си, загубено пред екраните. Асен Траянов, доктор Младен Младенов – с края си в Онкологията.

А Хачо? А Бригита? А останалите? …

А Владо Костов – с неизпълнената и до днес, и до утре смъртна присъда? Като голям журналист, дисидент или предател ще го запомнят?

Всеки плащаше и плати по своему.

И ние, от Телевизията.

И Вие, зрителите, пред екрана.

 

Вина или цена беше това?

 

Б. Р. „Зазоряване преди полунощ“ е книга изповед на един журналист с позиция и достойнство, телевизиеонер до мозъка на костите, новинар, публицист и администратор, който е подчинил целия си живот на магията на екрано. И който никога не изневери на принципите си да говори честно, дори когато знае, че ударите го чакат зад ъгъла. Това е книга респект!


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар