Арх. Пламен Мирянов: Голяма е потребността от красивото и смислено слово във време на духовна пустош

Все по-малко внимание отдаваме на езика, с който общуваме. Просташката реч, бедното слово издават немърливото ни отношение към словестността като израз на вътрешния ни мир, издават духовната пустош, сложила отпечатък върху целия ни обществен живот.

Срещу това се изправя младиът творец арх.Пламен Мирянов, за когото гласът е огледало на душата, словото на битието, а всичко изречено се закодира в околния мир, формира го и се отпечатва в нас. И ние живеем както говорим, говорим, както живеем! 
Един талантлив ум иска да ни даде ключа към съвършенството чрез словото. Едно негово есе, представено за Магистърска програма „Публична реч“ в Национална академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов”, ни дава дълбочината на съзнанието, че наш дълг е да използваме езика красиво, честно и сърцато, и да служим достойно чрез него.

Арх.Мирянов е влюбен в словото Божие, изпитва преклонение пред словото на Вазов, вдъхновява се от словото на Ботев и е убеден, че обществото ни се нуждае от слово, което въздига, образова, окрилява, отправя градивни идеи и проповядва стойностни и високоморални послания.

Той искрено вярва в това, уверен е, че словото е израз на нашите добродетели, колкото и вече да сме забравили тази дума.

И е красиво да чуеш възхвално слово за Словото – такова, каквото го е носи в себе си арх.Мирянов.

Предлагаме ви неговото Есе

за кандидатстване за Магистърска програма „Публична реч“ в

Национална академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов” 

 

Арх. Пламен Мирянов

Как стремежът към висока словестност променя нашето битие и нашето съзнание?

Нашите мисли образуват нашите думи. Нашите думи изграждат нашето слово. А словото е, което ни представя пред света и определя отношението на другите към нас. От него зависи нашето битие.

Ние общуваме, учим и градим чрез слово и дело, тъй като всеки е изпитван според думата, която изрича, както учи и Библията, и според делата и думите ние можем да познаем какъв е и кой е човекът.

 

Езикът, гласът, говорът, те са винаги отклик на вътрешното състояние и са ни дадени, за да съществуваме достойно и красиво. Те са сякаш и по-бистрият и чист прозорец към ума и душата.

 

Много очи умело заблуждават и прикрито не разкриват най-съкровените обятия на сърцето; художествена метафора е твърдението, че окото оглежда душата. Дори само вибрацията в тембъра и финият нюанс в интонацията на нашата реч изказват историята ни всеки път, когато заговорим.

 

Гласът е огледало на душата, словото на битието, а всичко изречено се закодира в околния мир, формира го и се отпечатва в нас. Живеем, както говорим, говорим, както живеем!

Наистина словото крие силата да дарява и отнема, да съгражда и руши… да създава нови светове. Но колцина са онези, съумели да достигнат до свещената дълбинност на творяща му мощ. Живеем, както говорим, говорим, както живеем!

 

Да, добрата дума и стоманени двери отключва, но коя дума е добра? Онази, облечена в привидна благост или онази начената в чистосърдечно добро?

 

Ключът на словото се кове бавно и трудно, и е фино, ювелирно гравиран с многообразни детайли, а сплавта, която го съставя, е излята от благородство, скъпоценни елементи и любов, здраво споени в златното сечение на мъдростта. Словото, както живота на достойния, е необозримо в стремежа си към съвършенство…

Чрез чиста мисъл, вярна интонация, прецизна артикулация, подходящ ритъм, в комбинация с точна емоционална температура на говора, успяваме да осъществим устойчив духовен и смислов мост със слушателя, предавайки достоверно всяко наше послание.

 

Вярвам, че за да изразим умело нашата словестност, обаче, е необходимо и да сме изградили преди всичко добродетелни качества на личността. Нашата състрадателност, добросърдечност, скромност, дипломатичност, увереност, способност да изслушваме и да бъдем добри психолози, нашият морал, нашият дълбок, но и бърз ум, познанията ни за цивилизацията, науката, изкуството, историята, бита на съвремието – нашата ерудиция и опит прозират във всяко наше изречение, а липсата на морални устои, образование, дисциплина, воля и доброта, не може да бъде замаскирана дори и чрез най-изтънчените и бляскави думи. Същото би било да направим евтин гипсов декор на ренесансов фронтон, пред разкривено разклатено скеле от прогнили шперплатени дъски.

Речта, казва нашият народен поет и писател, и вдъхновен, неуморен творец на езика – Иван Вазов е „…жив израз и клик на мисъл, на блян, на дух пламен…“, тя рисува нашите мисли, мечти, молитви, копнежи подобно четка на живописец.

 

Чрез способността за вербално общуване, ние се отъждествяваме като човешки същества, единствени измежду всички творения на Всевишния. Това е и причината, да се стремим неотклонно към развитие и усъвършенстване на този духовен дар, чрез който, Бог е оставил в нас частица от Себе си.

 

В тази привилегия, наш дълг е да използваме езика красиво, честно и сърцато, и да служим достойно чрез него. Словото е оръжие и лек, „сечиво благородно“, както казва народният поет, велико средство за съзидание, общуване и за растеж. Чрез него отправяме взора си към вечността и можем да останем в нея…

Защото красивата и висока словестност е достолепие и обещание! Думите ни задължават да ги доказваме в материалния свят и да ги изтъкаваме от невидими звуци в устойчиви градежи. Голяма е потребността от красивото и смислено слово във време на духовна пустош и езиков глад.

 

Обществото ни се нуждае от слово, което въздига, образова, окрилява, отправя градивни идеи и проповядва стойностни и високоморални послания.

Бих искал да изграждаме нашия мироглед, здраво стъпили върху тази канара… Канарата на съграждащото Слово.


Източник: epicenter.bg

Твоят коментар