Актьорът Юрий Ангелов разкри: Гладувах 29 дни и забравих лекарствата, а преди пиех с шепи антибиотици

За разлика от мнозина българи, които крият произхождението си, актьорът Юрий Ангелов държи да се знае, че е от село.

Плевенското Тотлебен е родното му място. Майка му, най-добрата учителка по български език в гимназията, винаги е мечтала да стане актриса. Нямала този шанс и проектирала мераците в сина си. Ти си много талантлив – внушавала му педагожката от ранна детска възраст, а той витаел в царството на Онан. Бащата юрист гледал по-спокойно на талантливия си син, надявайки се някога да го наследи. Надеждата му обаче напълно рухнала, след като Апостол Карамитев харесал от пръв поглед семейния талант и мигом го прибрал във ВИТИЗ. На художествения съвет той казал: Това момче дето прилича на Джани Моранди, го искам в моя клас. Озадачен проф. Кръстьо Мирски, другият член на комисията, попитал: А кой е този Джани Моранди?

– Господин Ангелов, кой е първият ви филм?

– “Мандолината” на Иля Велчев с Петър Слабаков. Той е богът ми в киното. Играл съм и в други филми с него. В баталната лента, която снимахме в Пирдоп по поръчка на ЦК на БКП – “Бой последен”, играя предателя, който повежда полицията при отряда “Чавдар”. Зако Хеския е много добър режисьор и съм му благодарен, че ми даде тази роля. Заинтересувах се от това момче. То било болно от туберкулоза, станало ремсист, голям музикант с огромно бъдеще. В ареста му чупят пръстите, за да не може да свири никога вече. По-късно умира. Говорих с мои роднини, стари ремсисти. Един от тях ми каза: Слушай Юрка, в полицията всички издаваха. Когато те доведат до животинско състояние, ти не можеш да издържиш. Единици успяваха да запазят мълчание. В този филм мой състудент игра Тодор Живков.

– Защо някога избягахте от София? Какво не ви липсваше тук? Имали сте хубава работа, заплата, популярност, почитателки…

– От дете имам хронични заболявания. В казармата и особено в Сливен те се усложниха. Лекарите не можаха да ме излекуват. Пиех с шепи антибиотици. Стигнах до задънена улица и тръгнах да търся начин да се оправям. По принцип никога не се отчайвам, такъв ми е характерът, но бях объркан. Съдбата тогава ме срещна с лечителя Петър Димков. Той ме прие в кабинета, в малката си къща. Нелегално, защото му беше забранено да лекува. Беше над сто години, а когато го видях, ме заля усещане за младост. Знаех, че преди много години е спасил дядо ми от бюргерова болест. Без да му вземе стотинка.

Седнах срещу него и той ми заговори с един много хубав глас: Ела, мойто момче, седни тук. Хвана ми главата, опря челото си в моето и започна да говори на някакъв чужд език. Приличаше ми на молитва, но не беше. После взе фенерче, освети зениците ми и каза: Момче, ако не се излекуваш от този тежък хроничен синузит става зле, главата ти ще гнояса. Ще ти кажа как да се изцериш, останалото е от теб.
Тогава изведнъж, не знам как, го попитах: “Дядо Димков, да си отида ли на село”. Настъпи тишина. После: “Мойто момче, българинът направи голяма грешка, той се откъсна от земята. Тя е нашата майка, тя ни храни, тя ни лекува”. Толкова каза, но това ми стигаше да тръгна да търся пътя, който ще ме върне сред природата.

– Преди това обаче се срещате и с Лидия Ковачева? Защо?

– Лечебните процедури на Петър Димков бяха много трудни и не издържах. Изоставих ги. Тогава случайно попаднах при Ковачева. Бях изнемощял. Едва изкачвах стълбите. Тя ме спаси. 28 дни прекарах само с вода. От тогава не знам какво е лекарство. А пиех с шепи и вече не ми действаха. Гастрит, колит, хемороиди, кръв и гной, изведнъж всичко изчезна. Сега практикувам по-рядко. Вече не съм и фанатичен вегетарианец.

– Защо? Малцина смятат, че това е полезно?

– В село Кондолово един свинар ме заведе в родната си къща. Баща му, стар кръчмар, слаб, едва ходи, но продължаваше да си пийва ракия, дойде при мен и ми поднесе чиния с ярешко печено и зелена салата: “Чедо, това е за теб”. Отвърнах му, че съм вегетарианец. Той явно не разбра какво му казах, защото ме попита: “Да не си болен”. Човекът ми носеше сърцето си в чинията. Грях ще е да му откажа. Изядох месото и то се оказа лечебно. Алкохол обаче не пия.

– Да не сте били въздържател?

– След като Ковачева, планината и земята ме излекуваха, за мен настъпи тежък купонджийски период. Бях като зажадняло отвързано животно, което като лудо иска да навакса пропуснатото. Карах колело по 30 км, плувах и празнувах здравето си. Кеф. В Народния театър, където играех в “Бурята”, не можеха да ме познаят. Няма го хилавия вечно болнав и подсмърчащ Юри, а някакъв анархист, който плюе цивилизацията, държи се дръзко, нарича колегите си нещастници, които ядат мъртва плът, и цитира Библията. Там вече се чудеха, какво става, знаеше се, че съм луд, но по “Хамлет” тази лудост си има система. Бях черен, груб, всички дами бяха влюбени в мен. Спях в гримьорната с една красавица на 18 години, която искаше да става режисьор. Колегите ми я гледаха и се облизваха. Напразно.

– Защо се отказахте от всичко това?

– Катастрофирахме. Жената, която караше колата, нямаше и драскотина, а на мен двигателят ми счупи крака. Забиха ми пирон като щит за пушка. Това беше предупреждение. Лекарите ме спасиха, но разбрах какво е смъртта. Оттогава не пия.

– Защо избрахте Странджа и село Фазаново за свой дом?

– Не знам как стана. Нещо ме запрати натам. Бях проучил всички села наоколо. Обикалях ги пеша. Никога не съм имал кола и сега нямам. Разочаровах се от селищата край брега. Тръгнах в планината. Една баба ми каза: “Иди във Фазаново. Няма го на картата. Има го. Ей нататък”. Тръгнах, жега, вървя часове, няма село. Изкачих още един баир и изведнъж то се показа. Къщите бяха отворени, но нямаше жив човек. Хората бяха по нивите. В един двор две баби центрофугираха мед. “Да обядваме”, ми казаха. “Аз съм вегетарианец”, отвърнах. Погледнаха ме странно, попитаха да не съм религиозен.

Мислеха, че вегетарианството е заболяване и не бяха далеч от истината. После влязохме в една стая и започнаха да се молят, изпаднаха в екстаз. Причината беше, че един човек като мен е поискал да живее при тях. Паднаха на колене и аз след тях. Нямаше икони, само Библията. На всички ни текнаха сълзите. Не знам защо? Беше ми и смешно. Особено състояние. Успокоиха се. Избърсаха сълзите. И аз. Скоро си имах мечтаната къща с орех, точно такава, за каквато се бяха молили бабите. Дървото беше засадено през 1949-а, годината на моето раждане.

– Но вие избягахте и от това село?
– Фазаново се напълни с граждани и къщи с големи дувари, в които има басейни и джипове. Идват собствениците им и какво мислиш, че правят, – затварят се зад дувара. Цял ден приготвят ядене, вечерта плюскат и гледат телевизия. Чудя се защо бият този път, след като всичко това могат да си го правят и в апартаментите в града. Днес в селото няма животни. Само една баба има няколко кокошки. Същата баба Милка, на 96, тя ме посрещна и сега зная Библията наизуст. Като се пограждани Фазаново, избягах. Взех една каравана и отидох в Кондолово, където има 4-5 човека, но и животинки. Спрях се под един голям орех. Там си спя. И чистя старите чешми. От извора върви енергия, водата има памет и аз се чувствам добре, като ги видя чисти. Наричам коритата им водни огледала, защото сега така е модерно.

Добави коментар какво мислиш по темата!